„Както по-богато от другата таверна“, помисли си Воал, „така и по-долнопробно.“
Тя си проправи път през помещението, което — въпреки маслените лампи, оставени по някои от масите — беше доста сумрачно. „Барът“ представляваше дъска, опряна върху няколко кашона, но с покривка през средата. Неколцина души чакаха да бъдат обслужени, но Воал не им обърна внимание.
— Кое е най-силното ви питие? — попита тя направо дебелия съдържател, облечен в такама.
Мъжът изглеждаше светлоок, но беше прекалено тъмно, за да е сигурна. Изгледа я.
— Веденски саф, единична партида.
— Аха — отвърна Воал сухо. — Ако исках вода, щях да ида на кладенеца. Трябва да имате нещо по-силно.
Съдържателят изръмжа, обърна се с гръб към нея и извади тумбеста бутилка без етикет, пълна с някаква прозрачна течност.
— „Рогоядско бяло“ — каза и тръсна бутилката пред нея. — Нямам представа от какво го правят, но сваля боята от стените.
— Идеално — откликна Воал и тракна няколко сфери на импровизирания тезгях.
Останалите на опашката ѝ хвърляха мръснишки погледи, задето ги беше предредила, но сега израженията им се смениха с насмешливи. Съдържателят сипа една много малка чашка от течността и я остави пред нея. Тя я пресуши на един дъх. Потръпна отвътре, когато усети пламъка в гърлото си, незабавната горещина, която се разля по бузите ѝ, и почти моментално появилото се гадене, придружено от треперене на мускулите, което се помъчи да потисне.
Очакваше всичко това. Затаи дъх, за да успокои гаденето, и се наслади на усещанията. „Не е по-лошо от болката, която вече изпитвам отвътре“, помисли си, докато топлината я обливаше.
— Идеално — заяви. — Оставете ми бутилката.
Идиотите на бара продължаваха да я зяпат, докато тя си наля още една чашка „Рогоядско бяло“ и я обърна, а пламъкът отново лумна в гърдите ѝ. После се обърна и огледа посетителите в палатката. Кого да заговори първо? Писарите на Аладар бяха проверили протоколите на стражата за убийства, извършени по същия начин като това на Садеас, и не бяха открили такива — но убийството в някоя задънена уличка можеше да остане недокументирано. Надяваше се хората тук да знаят нещо повече.
Наля си още малко от питието. Макар че беше още по-гнусно на вкус от веденския саф, в него все пак имаше нещо, което ѝ допадаше изненадващо много. Изпи третата чашка, но после всмука малко Светлина на Бурята от една от сферите в торбичката си — само капка, която се изразходва почти веднага и не я накара да засияе, а само я излекува.
— Какво зяпате? — попита хората на опашката.
Те се обърнаха настрани, когато съдържателят се приближи и понечи да сложи тапата на бутилката пред Воал. Тя обаче му препречи пътя с длан.
— Не съм готова още.
— Напротив — възрази съдържателят, като бутна ръката ѝ. — Ако продължавате така, ще се случи едно от двете: или ще оповръщате целия ми бар, или ще вземете да пукнете. Вие не сте рогоядец; това наистина ще ви убие.
— Това си е мой проблем.
— Бъркотията след това, обаче, е мой проблем — отвърна съдържателят и дръпна бутилката от ръцете ѝ. — Виждал съм такива като вас и преди, с тоя празен поглед. Първо ще се напиете, а после ще тръгнете да си търсите боя. Хич не ме е грижа какво искате да забравите. Идете да го направите някъде другаде.
Воал вдигна едната си вежда. Да я изхвърлят от най-долнопробния бар в целия пазар? Е, това поне щеше да се отрази чудесно на репутацията ѝ.
Стисна съдържателя за ръката.
— Не съм дошла да ти съсипя бара, приятелю — каза тя тихо. — Дошла съм да науча нещо повече за едно убийство. Нещо, което се е случило тук преди няколко дни.
Съдържателят се вцепени.
— Коя си ти? От стражата ли си?
— Бурята да го вземе, не! — отвърна Воал.
„История. Трябва ми някаква правдоподобна история“, помисли си, а на глас каза:
— Издирвам онзи, който уби по-малката ми сестра.
— А това какво общо има с моя бар?
— Чух слухове, че са открили нечий труп тук.
— На възрастна жена — отвърна съдържателят. — Значи няма как да е била твоята сестра.
— Тя не е умряла тук — каза Воал. — Случи се, докато още бяхме във военния лагер. Аз просто издирвам онзи, който го е направил.