Вкопчи се в съдържателя, когато той се опита да дръпне ръката си, и продължи:
— Слушай. Няма да ти създавам главоболия. Просто ми трябва информация. Чух, че тази смърт е била извършена… при необичайни обстоятелства. Тази предполагаема смърт. Онзи, който е убил сестра ми, не е обикновен убиец. Всеки път убива по един и същи начин. Моля те.
Съдържателят срещна погледа ѝ. „Нека види“, помисли си тя. „Нека види една жена, която е корава отвън, но наранена отвътре.“ В очите ѝ можеше да се прочете минало — история, в която този човек трябваше да повярва.
— Онзи, който го направи — каза съдържателят тихо, — вече си получи заслуженото.
— Трябва да разбера дали е същият човек като онзи, когото преследвам. Трябва да узная подробности за убийството, независимо колко са кървави.
— Не мога да ти кажа нищо — прошепна мъжът, но кимна към една от закътаните ниши между зашитите палатки, където се очертаваха силуетите на хора с питиета в ръце. — Но те може би могат.
— Кои са те?
— Обикновени разбойници и престъпници, нищо повече — отвърна съдържателят. — Но те са онези, на които плащам, за да се грижат другите да оставят бизнеса ми на мира. Ако някой наистина е извършил в това заведение нещо, което заплашва да доведе до намесата на властите и до затварянето му — нещо, което Аладар така много обича да прави, — това са хората, които биха се погрижили за този проблем. Повече няма да кажа.
Воал му кимна благодарно, но не пусна ръката му. Вместо това потупа по чашата си и наклони глава обнадеждено. Съдържателят въздъхна и ѝ сипа още веднъж от „Рогоядското бяло“, което тя плати, преди да се отдалечи.
Нишата, която беше посочил, съдържаше една маса, около която бяха насядали най-различни съмнителни на вид типове. Мъжете носеха дрехи като онези, предпочитани от по-високата прослойка на алетското общество — сака и строги панталони като от униформа, колани и ризи с копчета. Тук, обаче, бяха разкопчали саката си, а ризите им висяха свободно. Две от жените дори носеха хава, макар че трета беше по панталони и сако — не особено различни от тези, които Воал носеше. Цялата група ѝ напомни на Тин заради начина, по който се бяха отпуснали по почти умишлен начин. Изискваха се усилия, за да изглеждаш така безхаберно.
Едно от местата беше свободно, затова Воал се приближи най-спокойно и се настани там. Светлооката жена, която седеше отсреща, докосна устните на разприказвалия се мъж до нея, за да го накара да млъкне. Носеше хава, но без ръкав, който да прикрива лявата ѝ ръка — вместо това си беше сложила ръкавица, и то с пръсти, смело отрязани до кокалчетата.
— Това е мястото на Юр — обърна се жената към Воал. — Като се върне от клозета, най-добре вече да те няма.
— Значи ще побързам — заяви Воал, гаврътна остатъка от питието в чашата си и се наслади на топлината. — Открили са трупа на един мъж тук. Мисля, че има вероятност извършителят да стои зад убийството на един скъп за мен човек. Казаха ми, че си е „получил заслуженото“, но искам да се уверя лично.
— Ей — обади се едно конте със синьо сако, украсено с прорези, под които се показваше жълт плат. — Ти си оная, дето пиеше „Рогоядско бяло“. Старият Сълик държи бутилката само на шега.
Жената с хавата преплете пръсти пред себе си и се вгледа внимателно в нея.
— Вижте какво — каза Воал, — просто ми кажете колко ще ми струва информацията.
— Не можеш да купиш онова, което не се продава — отвърна жената.
— Всичко се продава — възрази Воал, — ако попиташ по правилния начин.
— Което ти не правиш.
— Вижте какво — настоя Воал, като се опита да улови погледа на жената. — Чуйте ме. Малката ми сестра, тя…
На рамото ѝ се опря нечия длан, тя вдигна поглед и зърна един огромен рогоядец, надвиснал над нея. Бурята да го тръшне, трябва да беше над два метра висок.
— Това — каза той, като избоботи „о“-то така, че прозвуча повече като „у“, — е моето място.
След това издърпа Воал от стола и я блъсна назад така, че тя се превъртя на пода, чашата ѝ се търкулна някъде встрани, а дръжката на чантата ѝ се оплете в ръцете. Най-после спря и примигна, докато едрият мъж се настаняваше на масата. Стори ѝ се, че дочу душата на стола да простенва от мъка.
Изръмжа и се изправи. Свали чантата си с ядно движение, отвори я и извади отвътре една кърпичка и един нож. Ножът беше тесен и остър — дълъг, но по-тънък от онзи на колана ѝ.
Вдигна шапката си и я изтупа, преди отново да я нахлупи и да се приближи пак до масата. Шалан не обичаше конфликтите, но Воал ги обожаваше.
— Виж ти, виж ти — каза тя, като опря лявата си длан върху едрата лява длан на рогоядеца, която лежеше на плота на масата. После се наведе към него. — Твърдиш, че това си е твоето място, но не ти виждам името написано никъде.