Рогоядецът се втренчи в нея, стъписан от странно интимния жест с лявата ѝ длан.
— Нека ти покажа — продължи тя, като опря върха на ножа в опакото на дланта си, както лежеше върху неговата.
— Какво е това пък сега? — попита я той с развеселен глас. — Представление ли ще ми изнасяш, да докажеш колко си корава? Виждал съм мъже да се преструват…
Воал заби с всичка сила ножа през собствената и неговата длан, чак докато не проникна в дървото на масата. Рогоядецът изкрещя, дръпна ръка нагоре и принуди Воал да изтегли ножа и от неговата, и от своята. Той падна от стола в усилието си да избяга от нея по-бързо.
Воал отново се настани на мястото. Извади платнената кърпичка от джоба си и я уви около кървящата си длан. Това щеше да скрие раната, когато я излекуваше.
Което не направи веднага. Първо трябваше да видят, че кърви. Вместо това се пресегна и вдигна ножа, който беше паднал до масата. Част от нея беше изненадана колко хладнокръвно успява да се държи.
— Ти си луда! — възкликна рогоядецът, когато успя да се изправи на крака, стиснал обляната си в кръв ръка. — Ана’кай, направо луда!
— О, я чакай малко — каза Воал, като потупа по масата с ножа си. — Виж, ето го твоят подпис. С кръв. Мястото е на Юр. Била съм в грешка.
Намръщи се и допълни:
— Но ето го и моят. Можеш да седнеш в скута ми, ако искаш.
— Ще те смачкам! — изръмжа Юр и хвърли гневен поглед на клиентите от централната част на палатката, които се бяха струпали на входа на нишата и си шепнеха. — Ще те…
— Тихо, Юр — спря го жената с хавата.
Той заекна от яд.
— Но, Бета!
— Мислиш ли — обърна се жената към Воал, — че ще ме направиш по-склонна да ти кажа нещо, като нападнеш приятелите ми?
— Честно казано, просто си исках мястото — сви рамене Воал, която драскаше разсеяно по плота на масата с върха на ножа. — Но ако искаш да започна да бия хора и това мога да направя.
— Ти наистина си луда — отвърна Бета.
— Не. Просто не смятам вашата малка шайка за някаква заплаха — каза Воал, без да спира да си играе с ножа. — Опитах се да бъда мила с вас, но търпението ми започва да се изчерпва. Време е да ми разкажете какво знаете, преди нещата наистина да загрубеят.
Бета се намръщи и хвърли поглед на знака, който Воал беше издълбала в масата. Три диаманта, които се припокриваха донякъде един с друг.
Символа на Призрачната кръв.
Воал предполагаше, че жената ще се досети какво означава той. Тя и хората ѝ изглеждаха като да са от онзи тип — дребни мошеници и престъпници, да, но с присъствие на важните пазари. Не беше сигурна доколко дискретни са Мраизе и съмишлениците му със знака си, но фактът, че си го татуираха, ѝ подсказваше, че не се пази в особено дълбока тайна. По-скоро предупреждение — като червените нокти на кремлингите, които подсказваха, че са отровни.
И наистина, в мига, в който зърна символа, Бета възкликна тихо.
— Не… не искаме да си имаме никакво вземане-даване с вас — каза тя.
Един от мъжете на масата се изправи, разтреперан, и се огледа на всички страни, сякаш очакваше някой да изскочи и да го убие на място.
„Уха“, помисли си Воал. Дори прободната рана в дланта на един от членовете им не беше провокирала така силна реакция.
Колкото и да беше странно, обаче, една от другите жени на масата — една ниска, млада жена, която също носеше хава, — се наведе напред заинтригувано.
— Убиецът — настоя Воал. — Какво се е случило с него?
— Накарахме Юр да го хвърли от платото отвън — отговори Бета. — Но… как би могла да се интересуваш от такъв човек ти? Беше просто Нед.
— Нед ли?
— Един пияница от лагера на Садеас — обади се друг от шайката. — Пияница, който все налиташе на бой. Непрекъснато си навличаше някакви неприятности.
— Уби жена си — продължи Бета. — И жалко за това, защото тя го последва чак дотук. Е, предполагам, че повечето от нас нямаха избор, като се има предвид оная буря. И все пак…
— И този Нед — прекъсна я Воал, — е убил жена си, като я е наръгал с кама в окото?
— Какво? Не, удуши я. Горката жена.
„Удушил я е?“
— Само това ли е? — попита Воал. — Без прободни рани?
Бета поклати глава объркано.
„Отче на Бурите“, помисли си Воал. Значи всичко това беше задънена улица?
— Но други ми казаха, че убиецът действал по-необичайно.
— Не — обади се мъжът, който се беше изправил, след което пак се настани до Бета, извадил ножа си. Остави го на масата пред себе си и продължи: — Знаехме, че Нед ще прекали един ден. На всички им беше ясно. Не мисля, че някой се изненада, когато една вечер тя се опита да го завлече у дома от кръчмата и той се вбеси толкова, че прекрачи ръба.