„Буквално“, помисли си Шалан. „Когато Юр го е докопал.“
— Явно ви загубих времето — каза Воал и се изправи. — Ще оставя сфери на съдържателя: тази вечер аз плащам сметката ви.
Изгледа един последен път Юр, който се беше свил наблизо и я наблюдаваше намусено. Помаха му с окървавена длан и се запъти обратно към главното помещение на таверната.
Когато влезе вътре, спря и обмисли следващия си ход. Ръката ѝ пулсираше от болка, но тя не ѝ обърна внимание. Задънена улица. Може би е било наивно от нейна страна да си въобрази, че може да разплете само за няколко часа загадката, над която Адолин работеше от дни.
— О, горе главата, Юр — долетя гласът на Бета откъм нишата им. — Поне беше само ръката. Като се има предвид коя беше тази, можеше да бъде и много по-зле.
— Но защо се интересуваше толкова от Нед? — попита Юр. — Ще се върне ли да ме търси, задето съм го убил?
— Не търсеше него — сопна се една от другите жени. — Не я ли чу? На никого не му пука, че Нед уби горката Рем.
След кратка пауза, жената додаде:
— Ама можеше да е имала предвид другата жена, която той уби.
Воал застина на място, шокирана. Завъртя се и влезе обратно в нишата. Юр изхленчи, сви се на мястото си и стисна ранената си ръка.
— Имало е и друго убийство? — попита Воал с настоятелен тон.
— Щях… — Бета облиза устни. — Щях да ти кажа, но ти си тръгна така бързо, че…
— Просто говори.
— Щяхме да оставим стражата да се разправя с Нед, но той не спря, след като уби горката Рем.
— Убил е и другиго?
Бета кимна.
— Една от сервитьорките тук. Това вече не можехме да допуснем. Ние пазим тази таверна. Затова Юр се погрижи за Нед лично.
Мъжът с ножа потри брадичката си.
— Адски странно беше, че се върна и уби сервитьорката на следващата вечер. Остави тялото ѝ точно зад ъгъла, където уби горката Рем.
— През цялото време, докато го водехме към ръба на платото, крещеше, че не е убил втората — промърмори Юр.
— Но я беше убил — каза Бета. — Беше удушена по същия начин, както и Рем, и тялото ѝ лежеше в същата поза. Дори имаше същите белези по шията от пръстена му.
Светлокафявите очи на жената придобиха отнесено, мрачно изражение, сякаш отново виждаше трупа.
— Съвсем същите белези — повтори. — Направо невероятно.
„Друго двойно убийство“, помисли си Воал. „Бурята да го вземе дано. Какво означава това?“
Усети как главата ѝ се замайва — дали от питието, или от нежелания образ на удушената жена, който изплува в ума ѝ. Отиде да остави на съдържателя няколко сфери — по всяка вероятност твърде много, — стисна гърлото на тумбестата бутилка с „Рогоядско бяло“ и я взе със себе си, когато излезе навън в нощта.
19
Финото изкуство на дипломацията
На масата мъждукаше свещ и Далинар запали крайчеца на салфетката си в нея. Във въздуха се издигна тънка плитка ароматен дим. Глупави декоративни свещи. Каква полза имаше от тях? Само изглеждаха добре. Не използваха ли сфери, защото светеха много по-ярко?
Когато усети втренчения поглед на Гавилар, Далинар спря да гори салфетката и се облегна назад на стола си с чаша тъмновиолетово вино в ръка. Беше от онзи вид, чиито аромат можеше да се усети чак от другия край на стаята — силно и богато на вкус. Банкетната зала се простираше пред него — десетки маси, подредени в просторното помещение с каменни стени. Беше твърде горещо и капчици пот избиваха по ръцете и челото му. Може би от твърде многото свещи.
Бурята бушуваше отвън като безумец, затворен в килия, безсилен и забравен.
— Но как се справяте с бурите, Сиятелен господарю? — обърна се Тох към Гавилар.
Високият, русокос западняк седеше до тях на височайшата маса.
— Благодарение на грижливото предварително планиране, на войниците ни не им се налага да остават навън по време на буря, освен в много редки случаи — обясни Гавилар. — Ако военната кампания продължи по-дълго, отколкото сме очаквали, можем да разделим войската на части, да се върнем обратно и да се приютим в няколко от градовете.
— А ако сте посред обсада? — попита Тох.
— Обсадите не се случват особено често по тези места, Сиятелен господарю Тох — засмя се Гавилар.
— Трябва да има големи градове с укрепления — каза Тох. — Прочутият ви Колинар е заобиколен от величествени стени, нали?
Западнякът говореше с тежък акцент, като произнасяше звуците някак рязко и дразнещо. Звучеше глупаво.