Бурята продължаваше да тътне. Далинар се опита да привлече вниманието на един прислужник, за да си поиска нож, но всички те бяха прекалено заети да се суетят наоколо и да изпълняват поръчките на останалите гости.
Далинар въздъхна, изправи се, протегна се и се запъти към вратата с празната чаша в ръка. Потънал в размисли, той вдигна резето, бутна напред масивната дървена конструкция и излезе навън.
Залп от леден дъжд обля кожата му изведнъж, а вятърът го помете така свирепо, че го накара да залитне. Бурята беше в разгара си и светкавиците раздираха небето като свирепи удари от самите Вестители.
Далинар пое напред през виелицата. Ризата плющеше около тялото му. Гавилар говореше все по-често и по-често за неща като наследство и продължение на традициите, за кралството, за отговорностите им. Какво се беше случило с въодушевлението от битката, от това да се врежеш право сред вражеските редици със смях на уста?
Гръмотевиците трещяха над него, а светкавиците, които прорязваха небето от време на време, едва осветяваха пейзажа. Но Далинар познаваше местността достатъчно добре. Това беше една от междинните спирки, в които патрулиращите войници се приютяваха в случай на буря. Той и Гавилар бяха тук вече от четири месеца — изхранваха се с помощта на близките ферми и заплашваха дом Евавак от този лагер, разположен точно в началото на териториите им.
Далинар откри бункера, който търсеше, и удари силно с юмрук по двойната врата няколко пъти. Никакъв отговор. Той привика Вълшебния си меч, плъзна върха му в процепа между крилата и сряза лоста отвътре, после бутна вратата и се озова лице в лице с група мъже, които се облещиха от изненада и побързаха да заемат защитна позиция. Около тях се носеха духчета на страха, а ръцете им стискаха оръжията нервно.
— Телеб — заговори Далинар, още на прага. — Да съм ти давал ножа си назаем? Любимия ми, онзи със слонова кост от белогръб на дръжката?
Високият войник, застанал сред втората редица ужасени мъже, зяпна в него.
— Ъ-ъ… Ножът ви ли, Сиятелен господарю?
— Някъде съм го загубил — поясни Далинар. — Не ти ли го дадох назаем?
— Аз ви го върнах, сър — отговори Телеб. — Използвахте го да извадите оная треска от седлото, помните ли?
— Бурята да го отнесе. Прав си. Къде съм го дянал проклетото нещо? — каза Далинар и излезе пак навън, сред бурята.
Може би страховете му бяха по-скоро свързани с него самия, отколкото с Гавилар. Битките на Колин вече бяха така строго планирани — а и през последните месеци се обръщаше много по-голямо внимание на онова, което се случваше извън бойното поле, отколкото на него. С течение на времето, Далинар започваше да се чувства изоставен като непотребната черупка на кремлинг, след като си я смени.
Рязък повей на вятъра го запрати срещу стената и той залитна и пристъпи назад, воден от инстинкт, който не можеше да определи точно. Едър каменен къс се блъсна в нея, после отскочи встрани. Далинар вдигна поглед и зърна нещо да свети в далечината — гаргантюанска фигура, която вървеше на дълги, кльощави крака.
Далинар се приближи до банкетната зала, направи груб жест по посока на каквото-там-беше-онова, и влезе обратно вътре. От него продължаваше да се стича вода, когато пристъпи към височайшата маса, стовари се на стола си и остави чашата си на масата. Чудесно. Сега беше мокър, и пак не можеше да си изяде свинското.
Всички останали бяха притихнали. Море от очи, втренчени в него.
— Братко? — обади се Гавилар, единственият глас в помещението. — Всичко… наред ли е?
— Загубих си проклетия нож. Мислех, че съм го оставил в другия бункер — каза Далинар, вдигна чаша и отпи дълга, шумна глътка от дъждовната вода вътре.
— Извинете ме, господарю Гавилар — заекна Тох. — Трябва… трябва да ида да се освежа.
Русият западняк се изправи от мястото си, поклони се и отиде в отсрещния ъгъл на залата, където един от оберкелнерите раздаваше питиета. Лицето му изглеждаше още по-бледо от обикновено, дори като за човек от неговата народност.
— Какво му стана? — попита Далинар, като приближи стола си малко към брат си.
— Предполагам — отвърна Гавилар с развеселен глас, — че хората, които той познава, не излизат често за небрежна разходка посред буря.
— Ха — възкликна Далинар. — Това е укрепен междинен лагер, със стени и бункери. Няма защо да се плашим от малко вятър.