— Тох не вижда нещата така, уверявам те.
— Защо се хилиш?
— Мисля, че за една-две минути успя да докажеш твърдение, което се опитвам да защитя политически от около половин час. Тох се чудеше дали сме достатъчно силни да го защитим.
— За това ли беше разговорът ви?
— Накратко — да.
— Хм. Радвам се, че можах да помогна — каза Далинар и си взе една щипка от чинията на Гавилар. — Какво трябва да направя, за да накарам някой от тея засукани прислужници да ми донесе нож най-после?
— Те са специално обучена прислуга, Далинар — каза брат му, вдигна ръка и направи един особен жест. — Знакът на необходимостта, не помниш ли?
— Не.
— Наистина трябва да внимаваш повече — каза Гавилар. — Вече не живеем в колиби.
Никога не бяха живели в колиби. Бяха от дом Колин, наследници на престола на един от най-великите градове в света — ако ще и Далинар да не го беше виждал, докато не навърши дванайсет години. Не му харесваше, че и Гавилар е повярвал в историята, която разказваха всички останали в кралството — онази, според която тяхната част на рода съвсем доскоро е била съставена от недодялани разбойници от провинциите на собственото им княжество.
Групичка прислужници, облечени в бяло и черно се завтекоха към Гавилар, който поиска един нож за Далинар. Когато те се впуснаха да изпълнят заповедта, вратите към банкетната зала на жените се отвориха и вътре влезе една от гостенките.
Дъхът на Далинар спря за момент. Косата на Навани блещукаше заради малките рубини, които беше вплела в нея и чийто цвят си отиваше с гривната и медальона на шията ѝ. Кожата ѝ се отличаваше с дълбок загар, алетската ѝ коса беше катраненочерна, а усмивката на червените ѝ устни изглеждаше така хитра и проницателна. И фигура… фигура, която можеше да накара един мъж да заридае от желание.
Съпругата на брат му.
Далинар се взе в ръце и направи същия жест с пръсти, както брат му по-рано. Един прислужник се приближи към него с отривиста походка.
— Сиятелен господарю — заговори той, — с радост ще изпълня поръчката ви, разбира се, но смея да отбележа, че знакът не изглежда точно по начина, по който го направихте вие. Ако ми позволите да демонстрирам…
Далинар го прекъсна, като направи нецензурен знак.
— Така по-добре ли е?
— Ъ-ъ…
— Вино — продължи Далинар, като размаха чаша. — Виолетово. Достатъчно да напълни три такива чаши. Поне.
— А коя реколта ще предпочетете, Сиятелен господарю?
— Която е най-наблизо.
Навани се промъкваше ловко между масите, следвана от по-ниската и набита Иалаи Садеас. Явно нито една от двете не се безпокоеше, че са единствените светлооки жени в помещението.
— Какво се случи с емисаря? — попита Навани, когато пристигна, и се настани между Далинар и Гавилар на стола, който ѝ донесе един от прислужниците.
— Далинар го уплаши — каза Гавилар.
Ароматът на парфюма ѝ беше опияняващ. Далинар се дръпна леко встрани от нея със стола и наложи на лицето си сурово изражение. Трябваше да бъде твърд — да не ѝ показва как го стопля, как го кара да се чувства по-жив от всичко друго, освен битката.
Иалаи също си взе един стол. Един от прислужниците донесе виното на Далинар. Отпи голяма глътка направо от каната, за да се успокои.
— Опитваме се да преценим сестра му — наведе се Иалаи, седнала от другата страна на Гавилар. — Малко е празноглава…
— Малко? — прекъсна я Навани.
— … но съм до голяма степен сигурна, че говори честно.
— Брат ѝ изглежда същият — каза Гавилар, като потри брадичка и погледна към Тох, застанал на бара с питие в ръка. — Невинен, впечатлителен. Но ми се струва искрен.
— Той е подлизурко — изръмжа Далинар.
— Той е човек без дом, Далинар — каза Иалаи. — Без вярност, оставен на произвола на който се съгласи да го приюти. И има една-единствена карта, която може да изиграе, за да осигури бъдещето си.
Вълшебната броня.
Беше я взел от дома си в Рира и я беше донесъл на изток, колкото може по-далеч от събратята си — които, както дочуха, бяха възмутени да открият, че такова безценно наследство е било откраднато.
— Не я носи със себе си — каза Гавилар. — Поне в това отношение е достатъчно умен. Ще иска доказателства за обещанията ни, преди да ни я даде. Надеждни доказателства.
— Вижте го как се е втренчил в Далинар. Впечатлил си го — отбеляза Навани, после наклони леко глава. — Мокър ли си?
Далинар прокара ръка през косата си. Бурята да го отнесе макар. Окото му не беше мигнало, когато цялата зала се беше втренчила в него, но пред нея усети, че се изчервява.
Гавилар се засмя.
— Отиде да се поразходи.