— Шегувате се — каза Иалаи и се отмести малко, за да направи място на Садеас, който тъкмо се беше присъединил към тях.
Кръглоликият мъж с месест нос се стовари до нея на стола, наполовина седнал. Остави пред себе си чиния, отрупана с щипки, полети в яркочервен сос. Иалаи незабавно ги нападна. Тя беше една от малкото жени, които Далинар познаваше, които харесваха храна като за мъже.
— За какво говорим? — попита Садеас, като отпрати с махване на ръката прислужника, който се беше приближил към него със стол в ръце, и обгърна с ръка раменете на съпругата си.
— За това, че трябва да оженим Далинар — отвърна му тя.
— Какво? — задави се Далинар с глътка вино.
— Нали именно това е целта на всичко това? — настоя Иалаи. — Те искат някой, който да може да ги защити; някого, когото семейството им няма да посмее да нападне. Но Тох и сестра му ще искат повече от политическо убежище. Ще искат да участват в управлението. Да прелеят от своята кръв в кралското родословие, така да се каже.
Далинар отпи още една голяма глътка.
— Поне веднъж можеш да пробваш как е на вкус и водата, Далинар — отбеляза Садеас.
— Доста скоро пих дъждовна, но останалите ме зяпаха странно.
Навани му се усмихна. Нямаше достатъчно вино на света, за да го подготви за погледа ѝ зад усмивката — така пронизващ, така преценяващ.
— Може би това е, от което се нуждаем — каза Гавилар. — Така ще получим не само Вълшебната броня, но и впечатлението пред останалите, че можем да говорим от името на Алеткар. Ако хора извън кралството започнат да идват при нас, за да получат убежища или съюзнически договори, може би ще успеем да повлияем на останалите Върховни принцове и да ги накараме да преминат на наша страна. Може би ще успеем да обединим тази държава не чрез още войни, а чрез тежестта на нашата легитимност.
Най-после се появи прислужник с нож за Далинар. Той го взе бързо, но се намръщи, докато жената се отдалечаваше.
— Какво? — попита Навани.
— Това мъничко нещо ли? — попита Далинар, стиснал изящното ножче с два пръста във въздуха. — Как да ям свинска пържола с него?
— Нападни я — посъветва го Иалаи и направи жест, сякаш забучва нещо. — Престори се, че е някой дебеловрат мъжага, който е обидил бицепсите ти.
— Ако някой обиди бицепсите ми, не бих го нападнал — отвърна Далинар. — Бих го пратил на лекар, за да види какво не му е наред с очите.
Навани се засмя — мелодичен звук.
— О, Далинар — каза Садеас. — Не мисля, че в цял Рошар има друг човек, който да може да каже такова нещо сериозно.
Далинар изръмжа и се опита да нагласи мъничкия нож под такъв ъгъл, че да среже месото, което вече изстиваше, но продължаваше да мирише апетитно. Едно-единствено духче на глада запърха насам-натам около главата му като малка, кафява муха — от онези, които се срещаха на запад, около Чистото езеро.
— Защо се е провалил Слънцетворящия? — попита Гавилар внезапно.
— Хмм? — отвърна Иалаи въпросително.
— Слънцетворящия — повтори Гавилар, като погледна Навани, после Садеас и накрая — Далинар. — Той е обединил Алеткар. Защо не е успял да създаде трайна империя?
— Защото децата му са били твърде алчни — каза Далинар, докато продължаваше да реже пържолата. — Или твърде слаби, може би. Нямало е явен водач, когото останалите да се съгласят да подкрепят.
— Не, не е това — възрази Навани. — Можели са да се обединят, ако самият Слънцетворящ изобщо си беше направил труда да избере свой наследник. Той е виновен.
— Бил е на поход на запад — каза Гавилар. — Повел армиите си към „по-голяма слава“. Алеткар и Хердаз не са му били достатъчни. Искал е целия свят.
— Значи се е дължало на амбицията му — отбеляза Садеас.
— Не, на алчността — каза Гавилар тихо. — Какъв смисъл има да завоюваш все нови и нови земи, ако не можеш да се отпуснеш и да се насладиш на постиженията си? Шубрет-син-Машалан, Слънцетворящия, дори Йерокрацията… всички те са се разпростирали все повече и повече, докато не са се разпаднали. Има ли и един завоевател в историята на човечеството, който да се е наситил на победите си някога? Имало ли е и един, който просто да е казал: „Толкова стига. Толкова исках“, и да си е отишъл у дома?
— Онова, което искам точно сега, е да си изям проклетата пържола — намеси се Далинар и вдигна мъничкото ножче, което се беше изкривило по средата.
Навани примигна.
— Как, в името на десетото име на Всемогъщия, успя да го направиш?
— Идея си нямам.
Гавилар се беше загледал в празното пространство с характерното за него далечно, отнесено изражение. Изражение, което се забелязваше в зелените му очи все по-често.