— Защо воюваме, братко?
— Пак ли тая тема? — отвърна Далинар. — Виж какво, не е толкова сложно. Не помниш ли как беше, когато започнахме?
— Напомни ми.
— Ами — започна Далинар, като размаха кривия нож. — Видяхме това място тук, това кралство и си казахме: „Ей, всички тея хора имат разни неща.“ И си помислихме… „Хм, може би ние трябва да ги вземем“. И ги взехме.
— О, Далинар — изкикоти се Садеас. — Същинско съкровище си.
— Но не се ли замисляш какво означава това? — попита Гавилар. — Кралство? Нещо много по-значимо от теб самия?
— Това са наивни приказки, Гавилар. Когато хората воюват, воюват заради притежанията си. Това е.
— Може би — отговори Гавилар. — Може би. Има нещо, което искам да чуеш. „Кодекса на войната“, отдавнашния. От времето, когато Алеткар е означавал нещо.
Далинар кимна разсеяно, докато прислужниците подреждаха на масата плодове и чай за десерт. Една се опита да му вземе чинията с пържолата, но той ѝ изръмжа. Докато тя отстъпваше, Далинар мярна нещо — една жена, която надничаше в помещението от съседната банкетна зала. Носеше фина, въздушна рокля в бледожълто, която си отиваше с русата ѝ коса.
Той се наведе напред, заинтригуван. Сестрата на Тох, Иви, беше на осемнайсет или може би деветнайсет години. Беше висока — почти колкото един алет, — и тясна в гърдите. Всъщност, у нея се усещаше някаква крехкост, сякаш беше някак по-малко истинска от един алет. Същото се отнасяше за слабия ѝ, висок брат.
Но тази коса. Караше я да се откроява сред останалите като пламъче на свещ в тъмна стая.
Тя изприпка бързо до брат си, който ѝ подаде питие. Тя се опита да го хване с лявата си ръка, която беше скрита в малка торбичка от жълт плат. Странно, но роклята беше без ръкави.
— Непрекъснато се опитва да яде с лявата ръка — каза Навани, вдигнала едната си вежда.
Иалаи се наведе през масата към Далинар и зашепна съзаклятнически:
— В земите далеч на запад се разхождат на практика полуголи. Риранците, ириалците, решийците. Не са така закостенели като тези пуританки, алетските жени. Обзалагам се, че би си прекарал много интересно с нея в спалнята…
Далинар изръмжа. После най-сетне зърна голям нож.
В ръката, скрита зад гърба на прислужника, който разчистваше чинията на Гавилар с другата.
Далинар ритна стола на брат си така, че счупи единия крак и той падна на земята. Убиецът замахна в същия момент и отряза парченце от ухото на Гавилар, но не успя да му направи нищо друго. Силният му замах улучи масата и ножът се заби в дървото.
Далинар скочи на крака, пресегна се през Гавилар и стисна убиеца за врата. Завъртя го и го стовари на пода с удовлетворяващо хрущене. Без да спира, грабна ножа от масата и го заби в гърдите на наемника.
После отстъпи назад, задъхан, и обърса капките дъждовна вода от очите си. Гавилар скочи на крака, а Вълшебният му меч се появи в ръката му. Погледна надолу към убиеца, после и към Далинар.
Далинар срита трупа, за да се увери, че е мъртъв. Кимна сам на себе си, изправи стола си, а после се наведе и изтръгна ножа от гърдите на мъжа. Хубаво оръжие.
Изми го във виното си, после отряза парче от пържолата и го напъха в уста. Най-после.
— Хубаво свинско — отбеляза, още с пълна уста.
Тох и сестра му се бяха втренчили в него от отсрещната страна на помещението с изражения, в които се смесваха възхищението и ужасът. Мерна няколко духчета на изумлението да се носят около тях като жълти триъгълничета от светлина, които се разпръсваха на части и формираха отново. Рядък вид духче, наистина.
— Благодаря ти — каза Гавилар, като докосна ухото си и капките кръв, които се стичаха от него.
Далинар сви рамене.
— Извинявай, че го убих. Сигурно искаше да го разпиташ, нали?
— Не е кой знае колко трудно да се досети човек — каза Гавилар, седна и махна на стражниците, които се бяха втурнали да помогнат със закъснение. Навани го стисна за ръката, явно разтърсена от нападението.
Садеас изруга под нос.
— Враговете ни стават отчаяни. Прибягват до мерки, до които би прибегнал само страхливец. Наемен убиец по време на буря? Един алет би се срамувал от такава постъпка.
Всички в банкетната зала отново бяха зяпнали височайшата маса стъписано. Далинар си отряза още едно парче от пържолата и го натика в уста. Какво толкова? Нямаше да пие от виното, в което изми ножа. Не беше варварин.
— Помня, че ти казах, че си свободен да направиш собствен избор по отношение на бъдещата си невяста — каза Гавилар. — Но…
— Ще го направя — прекъсна го Далинар, загледан право пред себе си.
Навани му беше абсолютно недостъпна. Трябваше просто да го приеме, Бурята да го тръшне, дано.