— Те са боязливи и внимателни — отбеляза Навани, която тъкмо попиваше кръвта от ухото на Гавилар с една салфетка. — Може да ни отнеме още време да ги убедим.
— О, не се безпокой за това — отвърна Гавилар и погледна към трупа. — Далинар е определено много убедителен.
20
Въже, за да плениш
„Можеш, обаче, да бъдеш предупреден да си по-умерен, когато опитваш някоя опасна подправка. Затова мога да направя така, че да си вземете тази поука по-безболезнено, отколкото самият аз.“
— Това всъщност не е особено сериозна рана — каза Каладин. — Зная, че изглежда дълбока, но често е по-добре да бъдеш прободен по-надълбоко от остър нож, отколкото да бъдеш разпорен грубо с нещо тъпо.
Той притисна кожата от двете страни на раната на Кен една към друга и я бинтова.
— Винаги използвайте чист плат, който сте преварили — духчетата на разложението обожават мръсни парцали. Истинската опасност тук е от инфектиране на раната; ще го забележите като червени линии, които се разширяват от нея навън. Обикновено има и гной. Винаги промивайте, преди да превържете.
Потупа ръката на Кен и си взе пак ножа, с който тя се беше порязала, докато го използваше да реже клони от едно паднало дърво — трябваха им за огъня. Други парши обикаляха наоколо и събираха питките безквасен хляб, които бяха изсушили на слънце.
Като се имаше предвид ситуацията, разполагаха с изненадващо много ресурси. Неколцина от тях се бяха сетили да откраднат няколко железни кофи по време на нападението си, и ги бяха използвали, за да сварят зърното вътре. Меховете за вода направо щяха да им спасят живота. Каладин се приближи към Сах — паршът, който го беше водил за въже — при едно от дърветата, сред които бяха стъкмили импровизирания лагер. Паршът налагаше един клон с каменна брадва.
Каладин я взе от ръцете му и я изпробва на един дънер, за да прецени колко добре цепи дървото.
— Трябва да я завържеш по-стабилно — каза той. — Намокри кожената връв и дърпай колкото можеш по-силно, докато я увиваш. Ако не внимаваш, ще падне посред удара.
Сах изсумтя, взе си брадвата и замърмори нещо под нос, докато развързваше вървите. Изгледа Каладин изпод вежди.
— Иди да нагледаш някого другиго, човеко.
— Трябва да потеглим тази вечер — каза Каладин. — Задържахме се твърде дълго на едно място. Трябва и да се разделим на по-малки групи, както казах.
— Ще видим.
— Вижте, ако не харесвате нещо в съветите ми…
— Нищо им няма.
— Но…
Сах въздъхна, вдигна очи и срещна погледа на Каладин.
— Къде се е научил един роб като теб да се разпорежда и да се перчи като светлоок?
— Не прекарах целия си живот като роб.
— Мразя да се чувствам като дете — продължи Сах и се захвана да увива острието на брадвата по-стегнато. — Мразя да ме учат на неща, които би трябвало вече да знам. И най-вече мразя, че се нуждаем от помощта ти. Избягахме. Освободихме се. А сега какво? Ти се появяваш и започваш да ни казваш какво да правим. Ето, че отново получаваме заповеди от алет.
Каладин си замълча.
— И оня жълт дух е същата стока — промърмори Сах. — „Побързайте. Продължавайте да вървите“. Казва ни, че сме свободни, а в следващата секунда ни гълчи, задето не изпълняваме нарежданията ѝ достатъчно бързо.
Бяха се изненадали, че Каладин не може да види духчето. Бяха му споменали и за звуците, които бяха чули — далечни ритми, почти като музика.
— „Свобода“ е странна дума, Сах — каза Каладин меко, като седна наблизо. — Може да се каже, че през последните месеци бях много по-„свободен“, отколкото съм бил, откакто бях дете. Искаш ли да знаеш какво правех с тази свобода? Стоях на едно място и служех на друг Сиятелен господар. Питам се дали хората, които използват въжета, за да пленяват другите, не са глупаци — традицията, общността и инерцията ни обвързват много по-силно.
— Аз нямам традиции — каза Сах. — Или общност. И все пак, моята „свобода“ е като на листо. Падна ли от дървото, ще се оставя на вятъра да ме носи и ще се преструвам, че имам някаква власт над собствената си съдба.
— Това беше почти като поезия, Сах.
— Нямам представа какво е това — отвърна Сах, дръпна силно последната връв, завърза я и вдигна брадвата.
Каладин я хвана и я заби в дънера до себе си.
— По-добре.
— Не се ли тревожиш, човеко? Да ни научиш да правим питки е едно. Да ни дадеш оръжие е съвсем друго.
— Брадвата е инструмент, не оръжие.
— Може би. Но като използвам принципа на оформяне и точене на острието, на който ме научи ти, един ден ще направя копие.