— Говориш така, сякаш битката е неизбежна.
Сах се засмя.
— Ти не мислиш ли, че е?
— Имаш избор.
— А това го казва мъж с клеймо на челото. Щом са готови да направят такова нещо с един от своите, какви жестокости очакват шайката крадливи парши?
— Сах, не е задължително да се стига до война. Не е нужно да се биете с човеците.
— Може би. Но нека ти задам един въпрос — каза Сах, като остави брадвата в скута си. — Като се има предвид онова, което ми сториха, защо да не го направя?
Каладин не можеше да възрази на това. Спомни си времето, което самият той беше прекарал като роб: разочарованията, безсилието, гнева. Бяха го заклеймили със знака Шаш, защото беше опасен. Защото се беше защитил.
Смееше ли да иска от този мъж да направи друго?
— Ще поискат да ни заробят отново — продължи Сах, като хвана пак брадвата и се захвана да сече дънера, като започна от свалянето на грубата кора, както му беше показал Каладин, за да гори по-добре в огъня. — За тях означаваме загуба на ресурси, а и опасен прецедент. Вашият народ ще похарчи цяло състояние, за да разбере какво се е променило и ни е върнало ума, и как да нагласят нещата пак така, както бяха. Ще ме лишат от здравия ми разум и пак ще ме накарат да им нося вода.
— Може би… може би ще успеем да ги убедим да не го правят. Познавам добри хора сред светлооките алети, Сах. Ако поговорим с тях, ако им покажем, че можете да говорите и да мислите — че сте като обикновени хора, — ще се вслушат в думите ни. Ще се съгласят да ви оставят свободни. Така направиха с братовчедите ви от Пустите равнини, когато ги срещнаха за пръв път.
Сах заби брадвата в дървото яростно, а във въздуха се разлетяха трески.
— И затова, значи, вече имаме право на свобода? Защото се държим като вас? А преди, когато бяхме различни, сме си заслужавали робството? Няма нищо лошо в това да се разпореждате с нас, когато не можем да се защитим, но сега не бива, защото можем да говорим?
— Ами… исках да кажа…
— Затова съм ядосан! Благодаря ти за нещата, които ни показваш, но не очаквай да съм доволен, задето се нуждаем от теб. Това само подсилва твоето убеждение, а може би дори моето, че вашият народ има правото да решава дали изобщо да бъдем свободни, или не.
Сах се отдалечи с тежки стъпки, а след като си отиде, Сил се появи от храсталака и се настани на рамото на Каладин, още нащрек за евентуалната поява на Пустоносния дух, но не видимо обезпокоена.
— Мисля, че усещам да приближава буря — прошепна тя.
— Какво? Наистина ли?
Тя кимна.
— Още е далеч. На около ден разстояние или може би два — отвърна и наклони глава на едната страна. — Можех и по-рано да го направя, предполагам, но нямаше нужда. Пък и не знаех, че искам. Нали списъците са у теб.
Каладин си пое дъх дълбоко. Как можеше да защити тези хора от бурята? Трябваше да открие място, където да се приютят. Трябваше…
„Пак започвам“, помисли си.
— Не мога да го направя, Сил — прошепна. — Не мога да прекарам повече време с тези парши, да виждам нещата от тяхна гледна точка.
— Защо?
— Защото Сах е прав. Действително ще се стигне до война. Пустоносните духове ще накарат паршите да сформират армия и с право — като се има предвид какво са им причинявали. А ние ще трябва да се защитим, иначе ще ни унищожат.
— Намери някакъв начин да постигнете компромис, тогава.
— Компромисът във войната се постига едва след като са загинали мнозина — и едва след като важните хора се разтревожат, че може и да загубят. Бурята да го отнесе. Не би трябвало да бъда тук. Започва да ми се иска да защитя тези хора! Да ги науча да се бият. А не смея — единственият начин, по който ще съм способен да се бия с Пустоносните, ще е като се преструвам, че има разлика между онези, които трябва да защитя, и онези, които трябва да убия.
Той закрачи през шубраците и отиде да помогне да свалят една от грубите брезентови палатки, преди да започне нощният поход.
21
Така, че да падне
„Не умея да разказвам увлекателни истории, да заплитам нишките на разказа си така, че да ви забавлявам.“
Настоятелно, гръмко тропане събуди Шалан. Все още не се беше снабдила с легло, така че спеше свита на топка от червена коса и усукани одеяла. Дръпна едно от тях над главата си, но тропането продължи. Миг по-късно се зачу дразнещо чаровният глас на Адолин:
— Шалан? Виж какво, този път ще изчакам да вляза, докато не си напълно сигурна, че може.
Тя надзърна изпод одеялото към слънчевата светлина, която се изливаше през прозореца на балкона ѝ като плиснала боя. Утро ли беше вече? Слънцето сякаш не си беше на мястото.