Проклятие, толкова малко високопоставени офицери му бяха останали. Каел беше паднал в сблъсъка между Вечната Буря и бурята, след като почти бе успял да се спаси. Беше загубил Иламар и Перетом вследствие на предателството, което Садеас бе извършил спрямо Кулата. Единственият Сиятелен господар, който му беше останал, беше Кал, който още се възстановяваше от раната, която му бяха нанесли по време на битката с Пустоносните — рана, която бе укрил от останалите, докато всички не бяха вече в безопасност.
Дори Елокар, кралят, беше ранен от наемни убийци в двореца си, докато армиите се биеха в Нарак. Оттогава си възвръщаше силите. Далинар не бе сигурен дали ще дойде да види трупа на Садеас, или не.
Така или иначе, липсата на главнокомандващи обясняваше другите присъстващи в помещението: Върховния принц Себариал и неговата любовница, Палона. Симпатичен или не, Себариал беше един от двамата останали живи Върховни принцове, които бяха откликнали на повика на Далинар да поемат към Нарак. Налагаше му се да се довери някому, а той така или иначе нямаше почти никакво доверие на когото и да било от Върховните принцове.
Себариал и Аладар — когото също бе пратил да повикат, но още не се беше появил, — щяха да представляват основата на новия Алеткар. Всемогъщия да им е на помощ.
— Е! — заговори Палона, опряла ръце на хълбоците си и загледана в трупа на Садеас. — Един проблем по-малко, струва ми се!
Всички се обърнаха да я изгледат.
— Какво? — продължи тя. — Не ми казвайте, че не си го мислехте и вие.
— Това не изглежда добре, Сиятелен господарю — каза Калами. — Всички ще постъпят точно като войниците отвън — ще приемат, че вие сте изпратили наемен убиец.
— Някаква следа от Острие? — попита Далинар.
— Не, сър — отговори един от стражите на моста. — Онзи, който го е убил, сигурно го е взел със себе си.
Навани потри рамото на Далинар с длан.
— Не бих се изразила като Палона, но той действително се опита да уреди смъртта ти. Може би това е за добро.
— Не — каза Далинар дрезгаво. — Имахме нужда от него.
— Знам, че сте отчаяни, Далинар — намеси се Себариал. — Присъствието ми тук е достатъчно доказателство за това. Но съм сигурен, че не сме паднали дотам, че да ни е по-добре със Садеас в редиците ни. Съгласен съм с Палона. Хубаво стана, че се отървахме.
Далинар вдигна поглед и огледа присъстващите. Себариал и Палона. Тефт и Сигзил, лейтенантите от Мост Четири. Шепа други войници, включително младата съгледвачка, която го беше повикала. Синовете му — уравновесеният Адолин и непроницаемият Ренарин. Навани, положила ръка на рамото му. И дори застаряващата Калами, сключила ръце пред себе си, която го погледна в очите и кимна.
— Всички сте съгласни, нали? — попита Далинар.
Никой не възрази. Да, убийството нямаше да се отрази добре на репутацията на Далинар, и определено не биха отишли толкова далеч, че самите те да поръчат покушението на Садеас. Но сега, когато си беше отишъл… Е, защо да ронят сълзи?
В главата му се прехвърляха спомен след спомен. Дните, които бе прекарал заедно със Садеас, докато двамата слушаха великите планове на Гавилар. Нощта преди сватбата на Далинар, когато бяха пили вино на пищната, буйна забава, която Садеас бе организирал в негова чест.
Беше му трудно да направи връзката между онзи млад мъж, онзи приятел, и загрубялото, старо лице на масата пред него. Възрастният Садеас се беше превърнал в убиец, чието предателство бе станало причина за смъртта на хора, по-добри от него. Заради онези мъже, изоставени по време на битката при Кулата, Далинар можеше да почувства само удовлетворение при гледката на мъртвия Садеас.
Това го безпокоеше. Разбираше отлично как се чувстват останалите.
— Елате с мен.
Обърна гръб на трупа и излезе от стаята. Подмина стражите на Садеас, които побързаха да се върнат вътре. Те щяха да се погрижат за трупа; надяваше се, че е потушил разбунените духове достатъчно, че да предотврати спонтанна разпра между своите и неговите войници. Засега най-подходящо щеше да бъде да отведе Мост Четири далеч оттук.
Свитата на Далинар го последва по подобните на пещери коридори на кулата. Маслените лампи, които носеха, осветяваха набраздените от разноцветни линии стени — естествено образувани пластове от различни земни тонове, като онези, които се получаваха, когато сушаха слоеве крем. Не обвиняваше толкова войниците, задето бяха изгубили Садеас от поглед; бе стъписващо лесно да се загубиш на това място, с безкрайните му тунели, всеки от които водеше към непрогледна тъма.