За щастие, той имаше представа къде се намират, и изведе хората си до външния периметър на кулата. Пристъпи в един от кабинетите там и излезе на балкона — един от многото еднакви такива, широки като веранди.
Над него се издигаше огромният град Уритиру — впечатляващо високо здание, което се извисяваше на фона на планините. Състоеше се от десет пръстенообразни нива — всяко от което си имаше по осем етажа, — и бе отрупано с акведукти, прозорци и тераси като тази, на която се намираха в момента.
На най-долното ниво също имаше широки площи, издадени навън от периметъра му: обширни каменни повърхности, просторни като плата. По ръбовете им имаше нещо като каменен парапет — там, където скалите отстъпваха място на дълбоките пропасти между планинските върхове. Отначало тези широки, плоски каменни повърхности ги озадачаваха. Но браздите в скалата и лехите по вътрешните ръбове им бяха подсказали тяхното предназначение. Колкото и странно да беше, тези площи някога са били употребявани като земеделски полета. Подобно на просторните области на върха на всяко ниво на кулата, тези места някак си са били обработвани — въпреки студа. Едно от тях се беше ширнало точно под балкона, на който стояха в момента — на два етажа по-надолу.
Далинар се приближи към парапета и положи ръце на гладката, плътна, каменна преграда. Останалите се скупчиха зад него. По пътя към тях се бе присъединил и Върховният принц Аладар — високопоставен алет с плешива глава, величествена осанка и тъмна кожа. Придружаваше го Мей, дъщеря му — ниска, красива жена в двайсетте си години с кафяви очи, кръгло лице и късо подстригана, катраненочерна алетска коса, чиито къдрици обрамчваха лицето ѝ. Навани им обясни шепнешком подробностите около смъртта на Садеас.
Далинар замахна с ръка навън, към мразовития въздух, и посочи пейзажа пред балкона.
— Какво виждате?
Стражниците от моста се приближиха още повече към парапета. Сред тях бе и хердазиецът, който вече имаше две ръце — бе излекувал едната със Светлина на Бурята. Мъжете на Каладин бяха започнали да проявяват заложбите на Бягащи по вятъра, макар че засега представляваха просто „оръженосци“ — вид чиракуващи Сияйни, които явно са били широко разпространени някога и които представляваха мъже или жени, чиито способности бяха тясно свързани с тези на техния господар, някой завършен Сияен.
Мъжете от Мост Четири не се бяха обвързали със собствени духчета и макар че бяха започнали да проявяват определен заложби, бяха загубили способностите си в мига, в който Каладин бе отлетял в Алеткар, за да предупреди семейството си за Вечната Буря.
— Какво виждам ли? — попита хердазиецът. — Виждам облаци.
— Много облаци — допълни друг мостови.
— И няколко планини — обади се друг. — Приличат на зъби.
— Не, на рога — възрази хердазиецът.
— Ние — прекъсна ги Далинар, — се намираме над бурите. Би било лесно да забравим урагана, който грози останалия свят. Вечната Буря ще се завърне, а с нея — и Пустоносните. Трябва да приемем, че този град — и нашите армии — скоро ще бъдат единственият останал бастион на реда в целия Рошар. Наше призвание, наш дълг е да поемем водачеството.
— На реда ли? — обади се Аладар. — Далинар, виждал ли си армиите ни? Преживяха обречена битка едва преди шест дни и макар че се спасихме, на практика загубихме. Синът на Роион е плачевно неспособен да се справи с остатъците от поверените му владения. Някои от най-могъщите армии — тези на Танадал и Вама — си останаха във военните лагери!
— А онези, които дойдоха, вече потънаха в разпри — добави Палона. — Смъртта на дъртия Торол само ще им даде още един повод да недоволстват.
Далинар се обърна с гръб към тях и стисна парапета на каменната преграда с премръзналите пръсти на двете си ръце. Задуха ледена вихрушка и няколко вятърни духчета прелетяха покрай тях като прозрачни човечета, понесени от въздуха.
— Ваше Сиятелство Калами — каза Далинар. — Какво знаете за Опустошенията?
— Моля, Господарю? — отвърна тя колебливо.
— За Опустошенията. Занимавала сте се с научни разработки относно воринското вероизповедание, нали? Можете ли да ни кажете нещо за Опустошенията?
Калами прочисти гърло.
— Те са били същински олицетворения на разрухата, Господарю. Всяко от тях е било така унищожително, че опустошавало цялото човечество. Измирали безброй хора, обществото потъвало в хаос, смърт застигала учените. Цели поколения хора били принудени да работят, за да компенсират за загубите. Песните разказват как те се натрупвали едно след друго и ни изтиквали все по-назад и все по-назад — Вестителите, които дарили човечеството с мечове и фабриали, в крайна сметка се завърнали и го заварили да си служи с пръчки и каменни брадви.