— Татко, аз… — заекна Ренарин. — Само… само аз ли? Не мога. Не знам дори как да… Камо ли пък…
— Сине — прекъсна го Далинар, като пристъпи до него и положи длан на рамото му. — Имам ти доверие. Всемогъщия и духчетата са те надарили със силата да защитаваш и пазиш този народ. Използвай я. Усъвършенствай я, а след това ми докладвай на какво си способен. Мисля, че всички сме любопитни да узнаем.
Ренарин издиша бавно, после кимна.
3
Инерция
Каменните пъпки хрущяха като черепи под ботушите на Далинар, докато препускаше през горящата равнина. Елитите му го следваха устремно — подбран лично от него отряд войници, както светлооки, така и тъмнооки. Не представляваха почетна стража. Далинар не се нуждаеше от стражи. Това бяха просто онези мъже, които считаше за достатъчно компетентни да не го изложат.
Каменните пъпки около него димяха. Мъхът — изсъхнал от лятната жега и дългите дни между бурите по това време на годината — избухваше в пламъчета и палеше и пъпките наоколо. Огнени духчета танцуваха навсякъде. Далинар, досущ сам духче, се носеше напред между облаците дим, като разчиташе на подсилената си броня и дебелите ботуши да го защитят.
Врагът — вече изтикан на север от армиите му — се беше оттеглил в града си, точно пред него на хоризонта. Макар и не без затруднение, Далинар си беше наложил да изчака, преди да доведе елитите си като подкрепление по фланговете.
Не беше очаквал врага да запали равнината в отчаянието си — да опожари собствената си реколта в опит да блокира достъпа от юг. Е, огънят да върви по Преизподнята. Макар пламъците и жегата да накараха някои от мъжете му да отстъпят, повечето продължаваха да го следват неотлъчно. Намерението му беше да се врежат във вражеските редици и да ги принудят да отстъпят още по-назад, към основната им армия.
Чук и наковалня. Любимата му тактика: от онзи тип, който не позволява на врага да му избяга по никакъв начин.
Когато изскочи от задимения въздух, Далинар откри няколко редици копиеносци забързано да се оформят в боен строй по южната граница на града. Духчета на очакването, подобни на червени конфети, поникнали от въздуха и лудешки танцуващи на вятъра, се бяха стекли около тях. Ниската стена на града беше срутена по време на междуособиците преди няколко години, затова войниците можеха да разчитат само на купчините отломки за защита — макар че на изток имаше висок хребет, естествена преграда срещу бурите, която бе позволила на това място да се развие почти до мащабите на истински град.
Далинар нададе свиреп рев срещу неприятелските войски и удари с меча — обикновен двуостър меч — в щита си. Носеше стабилен нагръдник, отворен в предната си част шлем и подсилени с желязо ботуши. Копиеносците пред него се поколебаха, когато елитите му изскочиха от пушека и пламъците сред кръвожаден хаос от бойни викове.
Неколцина от копиеносците захвърлиха оръжията и се впуснаха в бяг. Далинар се ухили. Нямаше нужда от Вълшебен меч или Вълшебна броня, за да всява страх.
Стовари се върху копиеносците като канара, която помита гора едва-що напъпили дървета. Мечът му хвърляше пръски кръв във въздуха. Тайната на хубавата битка беше в инерцията. Не спирай. Не мисли. Продължавай неумолимо напред и внуши на враговете си, че вече са на практика мъртви. По този начин ще се борят по-малко, докато ги изпращаш в отвъдното.
Копиеносците отчаяно замахваха с оръжията — по-малко се опитваха да убият, отколкото да отблъснат назад този безумец. Редиците им се разпаднаха, тъй като твърде много от тях насочиха вниманието си към него.
Далинар се разсмя и отблъсна настрани две копия с шлема си, после наръга един мъж дълбоко в корема с меча си. Мъжът изпусна копието в агония, а съседите му отстъпиха назад при вида на ужасяващата гледка. Далинар замахна с рев и ги уби с меча, още мокър от кръвта на другаря им.
Елитите му нахлуха сред вече безредния строй копиеносци, и започна същинското клане. Далинар напираше напред и поддържаше инерцията си, като посичаше войник след войник, докато не стигна до дъното на вражеските редици, после си пое дъх и изтри изцапаното си от дима и потта лице. Един млад копиеносец ридаеше на земята близо до него и крещеше за майка си, докато пълзеше по камъните и оставяше кървава диря след себе си. Навсякъде около него танцуваха духчета на страха и оранжеви, тънки духчета на болката. Далинар поклати глава и заби меча си с всички сили в гърба на момчето, докато минаваше край него.
Хората често плачеха за родителите си, докато умираха. Нямаше значение на какви години бяха. Беше виждал белобради мъже да го правят също като това хлапе тук. „Не е много по-млад от мен“, помисли си. На седемнайсет, може би. Но, от друга страна, той никога не се бе чувствал млад — независимо от действителната си възраст.