Елитите му бяха разполовили вражеските редици. Далинар пристъпи бързо и отръска кръвта от меча си. Чувстваше се нащрек, въодушевен, но още нежив. Кога щеше да дойде?
„Хайде…“
Една по-голяма група вражески войници подтичваше по улицата към него, предвождана от няколко офицера в червено-бели униформи. От резкия начин, по който спряха, предположи, че са уплашени да заварят копиеносците поразени така бързо.
Далинар нападна. Елитите му вече знаеха, че трябва да следят какво прави, затова петдесетина от тях се присъединиха към него моментално — останалите трябваше да довършат злощастните копиеносци. Петдесетима стигаха. Претъпканите, тесни улици на града означаваха, че нямаше да му бъдат необходими повече.
Насочи вниманието си към онзи от вражеските войници, който яздеше кон. Той носеше броня от плавно застъпващи се плочки, която явно трябваше да наподобява Вълшебна броня, но бе от обикновена стомана. Липсваха ѝ красотата и мощта на истинска Вълшебна броня. И все пак, той явно беше най-важният човек тук. Далинар се надяваше това да означава, че е и най-добрият.
Почетната стража на мъжа се втурна в атака и Далинар усети нещо да се разбужда в него. Като жажда, като физическа нужда.
Предизвикателство. Трябваше му предизвикателство!
Нападна първия член на стражата със светкавична, брутална жестокост. Битките на бойното поле не бяха като тези на арената за дуели; Далинар не танцуваше около противника си, не се опитваше да провери колко е способен. Тук подобни действия биха станали причина да бъдеш наръган в гърба от друг. Вместо това Далинар стовари меча си върху врага, а той от своя страна вдигна щита си, за да се предпази. Далинар му нанесе поредица бързи, мощни удари, сякаш свиреше в яростен ритъм на барабан: бам, бам, бам, бам!
Вражеският войник стисна щита над главата си с две ръце, с което даде пълно предимство на Далинар. Той вдигна собствения си меч и бутна мъжа с него, като го принуди да отстъпи назад, докато не залитна и не му даде възможност да удари.
На този мъж не му остана време да плаче за майка си.
Тялото се свлече пред него. Далинар остави на елитите да се разправят с останалите; пътят му към Сиятелния господар бе открит. Кой беше той? Върховният принц се сражаваше на север. Някой от другите високопоставени светлооки ли беше това? Или… не си ли спомняше как бегло споменаха нещо за някакъв син по време на безкрайните тактически съвещания на Гавилар?
Е, този човек безспорно изглеждаше много величествено на белия си жребец, докато наблюдаваше битката иззад забралото на шлема си, а наметалото му се вееше зад него. Врагът вдигна меча си към шлема, обърнат към Далинар — знак за прието предизвикателство.
Глупак.
Далинар вдигна ръката, с която носеше щита, и посочи, за да даде знак на поне един от мъжете си да остане до него. Дженин пристъпи напред, извади арбалета от кобура на гърба си и простреля коня в гърба под изненадания вик на Сиятелния господар.
— Мразя да застрелвам коне — изръмжа Джанин, докато звярът цвилеше от болка. — Като да хвърлиш хиляда броама в океана, Сиятелен господарю.
— Ще ти купя два, когато приключим тук — отвърна му Далинар, докато Сиятелният господар се свличаше от животното.
Далинар заобиколи размаханите в агония копита и се приближи към падналия мъж. Зарадва се да види, че се изправя.
Двамата замахнаха едни към други с бясна скорост. Тайната на живота бе в инерцията. Избери си посока и не позволявай на нищо — било то човек или буря — да те отклони. Далинар стоварваше удар след удар върху Сиятелния господар, като го принуждаваше да отстъпва все по-назад и по-назад, свиреп и упорит.
Чувстваше, че побеждава в съревнованието, че владее положението — чак до мига, в който стовари щита си върху врага и усети кратък момент на натиск, а след това как нещо рязко се къса. Един от ремъците, които прикрепяха щита към ръката му, беше поддал.
Врагът реагира незабавно. Бутна щита и го завъртя зад ръката на Далинар, с което скъса и другия ремък. Щитът се изтърколи настрани.
Далинар залитна и замахна с меча в опит да парира удар, който така и не се случи. Вместо това, Сиятелният господар се приближи и блъсна щита си в него с всичка сила.
Далинар залегна и избегна последвалия удар, но врагът замахна в противоположната посока, улучи го отстрани на главата и го накара да залитне назад. Шлемът му се беше изкривил и металът се врязваше болезнено в скалпа му, от който потече кръв. Всичко се раздвои пред очите му, завъртя му се свят.