„Готви се да те довърши.“
Далинар изрева и замахна с меча си нагоре в див, устремен блок, който изби оръжието на Сиятелния господар от ръцете му.
Вместо това, мъжът заби облечения си в метална ръкавица юмрук в лицето му. Носът му изхрущя.
Далинар падна на колене, а мечът се изплъзна от пръстите му. Врагът му дишаше тежко и ругаеше на пресекулки, задъхан от кратката, но ожесточена битка. Посегна към колана си за кама.
В Далинар се пробуди ново чувство.
Това беше пламъкът, който гореше в огнището отвътре. Той го обхвана целия и го разбуди, донесе със себе си яснота. Звуците на елитите му, които продължаваха да се сражават с почетната гвардия на Сиятелния господар, заглъхнаха — ударите на метал в метал се превърнаха в далечен звън, стенанията — в приглушен шум.
Далинар се усмихна. Усмивката се разшири още и още, докато не заприлича на озъбена гримаса. Зрението му се възвърна и той видя как Сиятелният господар, стиснал камата в ръка, вдига поглед изненадано и залита назад. Изглеждаше ужасѐн.
От устните на Далинар пръсна кръв, когато той изрева и се хвърли към врага. Замахът, който посрещна атаката му, му се стори жалък и Далинар го избегна с лекота, след което заби рамо в кръста на противника си. Нещо в него потръпна — пулса на битката, ритъма на убийството и смъртта.
Вълнението.
Той избута врага си, докато не го накара да загуби равновесие, и се огледа за меча си. Дим, обаче, го повика по име и му метна една бойна брадва — с кука от едната страна и широко, тънко острие от другата. Далинар я хвана във въздуха, завъртя се, улови Сиятелния господар за глезена с куката, после дръпна.
Господарят се стовари на земята сред трясък на стомана. Преди Далинар да успее да се възползва от това, двама мъже от почетната стража успяха да се изкопчат от елитите му и да се притекат на помощ на Сиятелния си господар.
Далинар замахна и заби острието на брадвата отстрани на тялото на единия мъж. После я дръпна, за да я освободи, и замахна отново, като стовари оръжието върху шлема на надигащия се Господар и го събори на колене, след което се обърна обратно и едва успя да спре навреме меча на останалия стражник с дръжката на брадвата.
Натисна напред, стиснал оръжието с двете си ръце, и изтика острието на стражника над главата му. После пристъпи напред, докато не се озова лице в лице с мъжа. Усещаше дъха му.
Изплю кръвта, която шуртеше от счупения му нос, в очите на стражника, и го ритна в стомаха. Обърна се към Сиятелния господар, който се опитваше да избяга. Изръмжа. Усещаше Вълнението с цялото си тяло. Замахна с брадвата с една ръка, закачи Господаря отстрани с куката и дръпна, като го принуди да се стовари на земята за пореден път.
Сиятелният господар се превъртя по гръб. Посрещна го гледката на Далинар, който стовари острието върху му с две ръце и заби шипа на върха му през бронята и направо в гърдите му. Чу се удовлетворяващо хрущене и Далинар извади окървавеното острие.
Сякаш по сигнал на този удар, почетната стража най-после бе сломена от елитите. Далинар се ухили, докато ги наблюдаваше как отстъпват, а духчетата на славата танцуваха около него като светещи, златисти сфери. Мъжете му извадиха арбалетите си и застреляха поне десетима от обърнатите в бягство врагове в гърба. Преизподнята да го вземе макар — приятно беше да победиш армия, по-многобройна от собствената ти.
Победеният Сияен рицар до него простена тихо.
— Защо… — заговори мъжът иззад шлема. — Защо ние?
— Не знам — отвърна Далинар и метна брадвата обратно на Дим.
— Не… не знаеш? — повтори умиращият мъж.
— Моят брат взима решенията — каза Далинар. — Аз просто отивам там, където ми посочи.
Махна с ръка към Господаря и Дим заби меча си в подмишницата му, с което го довърши. Мъжът се беше сражавал добре; нямаше нужда да се проточват мъките му.
Приближи се друг войник и подаде меча на Далинар. От острието липсваше парченце с размерите на палец. Изглеждаше и като да се е изкривил.
— Трябва да го забивате в меките части, Сиятелен господарю — каза Дим, — не да блъскате с него срещу твърдите.
— Ще го взема предвид — отвърна Далинар, захвърли меча и остави един от хората си да му намери заместител сред оръжията на мъртвите.
— Добре… ли се чувствате, Сиятелен господарю? — попита Дим.
— Направо отлично — отвърна Далинар с глас, леко приглушен от запушения с кръв нос.
Страшно болеше, Бурята да го отнесе, и от земята наоколо се издигна малко ято духчета на болката — като тънки, жилести ръце.