— Не. Ново е.
Както винаги, гласът на Отеца на Бурята звучеше приглушено, като далечна гръмотевица. Отеца не винаги отговаряше на Далинар и не беше с него през цялото време. Това можеше да се очаква; той беше душата на бурята. Не можеше — и не биваше — да бъде укротяван и приковаван на едно място.
И все пак, в начина, по който от време на време игнорираше въпросите на Далинар, се усещаше почти детинска опакост. Струваше му се, че понякога го прави, само защото не иска Далинар да реши, че ще идва всеки път, когато го повика.
Вечната Буря се появи на хоризонта — черни облаци, осветени отвътре от проблясващите в червено светкавици. За щастие, бяха достатъчно ниско на хоризонта, и дори най-високите от тях нямаше да достигнат до Уритиру. Настъпваха като кавалерия и помитаха обикновените, лениви облаци под тях.
Далинар си наложи да гледа как вълната тъмнина обтича платото на Уритиру. Скоро вече му се струваше, че самотната им кула е като морски фар, надвиснал над мрачен, смъртоносен океан.
Беше изнервящо тихо. След червените светкавици не се чуваха гръмотевици като при обикновените бури. От време на време се чуваше изпукване — рязко и стряскащо, като звука от сто клона, които се чупят наведнъж. Но изпукванията сякаш не отговаряха на проблясъците червена светлина, които изригваха отвътре.
Всъщност бурята беше толкова тиха, че успя да чуе издайническото шумолене на плат, когато Навани се приближи откъм гърба му. Тя обви ръце около него, притисна се към гърба му и положи глава на рамото му. Той сведе поглед и забеляза, че е свалила ръкавицата от лявата си ръка. Едва я различаваше в сумрака: слаба, с прекрасни, деликатни пръсти, лакирани в меко червено. Долавяше очертанията ѝ на приглушената светлина на първата луна, изгряла на небето, и на просветващите светкавици на бурята.
— Някакви вести от запад? — прошепна Далинар.
Вечната Буря бе по-бавна от обикновената, и беше стигнала до Шиновар преди много часове. Не презареждаше сферите, дори да ги оставиш навън през цялото време.
— Далекосъобщителите направо жужат. Монарсите се бавят с отговорите си, но подозирам, че скоро ще осъзнаят, че трябва да ни послушат.
— Мисля, че подценяваш твърдоглавието, което може да причини короната на един мъж или една жена, Навани.
Далинар имаше опит с преживяването на бури на открито, особено когато беше млад. Бе наблюдавал хаоса на буреносния фронт, който разхвърляше камъни и отломки пред себе си, светкавиците, които разцепваха небето, и тътнежа на гръмотевиците. Бурите бяха най-чистото изражение на мощта на природата: диви, необуздани, изпратени да напомнят на човека за собствената му незначителност.
Бурите, обаче, никога не изглеждаха злобни. Тази беше различна. Тази сякаш беше отмъстителна.
Докато се взираше в чернилката под себе си, на Далинар му се стори, че може да види какво е направила. Поредица образи, сякаш хвърлени в лицето му с ярост. Преживяванията на бурята по време на бавното ѝ прекосяване на Рошар.
Сринатите до основи къщи и писъците на обитателите, изгубени сред вихъра.
Хора, изненадани посред работата си на полето, побягнали панически пред неочакваната стихия.
Огромни градове, поразявани от светкавица след светкавица. Села, потънали в сянка. Напълно опустошени реколти по полетата.
И безбрежни океани от светещи червени очи, които оживяваха като сфери, презаредени от Светлината на Бурята.
Далинар издиша продължително и изсъска през зъби. Виденията избледняха.
— Истинско ли беше това? — прошепна.
— Да — отговори Отеца на Бурята. — Врагът пристига с тази буря. Той усеща присъствието ти, Далинар.
Не видение за миналото. Не някакво възможно бъдеще. Княжеството му, народът му, целият му свят бяха в опасност. Пое си дълбоко дъх. Поне това не беше като онази единствена по рода си буря, която бяха преживели, когато Вечната Буря се бе сблъскала с бурята за пръв път. Тази не изглеждаше така мощна. Нямаше да опустоши градовете, но щеше да нанесе сериозни щети, а ветровете щяха да нападат на пристъпи — враждебни, дори умишлени.
Врагът явно предпочиташе да сее разруха в по-малките градове. По полетата. Там, където хората бяха неподготвени.
Макар бурята да не беше така разрушителна, колкото се беше опасявал, тя все пак щеше да коства живота на хиляди. Щеше да остави градовете потънали в хаос — особено онези на запад, които нямаха заслон. И още по-важно — щеше да отвлече работниците-парши, да ги превърне в Пустоносни и да ги насъска срещу хората.
В крайна сметка, Рошар щеше да плати на бурята такава цена в кръв, каквато не бе плащал от… е, от Опустошенията насам.