— Да помолим някого да разчисти тези неща утре — каза Далинар. — Има достатъчно място за тях в съседната стая. Можем да я превърнем в хол или общо помещение.
Навани кимна и се настани на едно от канапетата. Той виждаше отражението ѝ в огледалото — лявата ѝ ръка продължаваше да стои небрежно открита, а роклята ѝ се бе свлякла леко на едната страна и откриваше шията ѝ, ключицата и малко по-надолу. Не се опитваше да бъде изкусителна умишлено; просто се чувстваше удобно в негово присъствие. Беше ѝ близък до степен, в която вече не се чувстваше притеснена от мисълта той да я види така открита.
Бе хубаво, че един от двама им е готов да поеме инициативата във взаимоотношенията им. Независимо от нетърпението, което проявяваше на бойното поле, в тази област той винаги се беше нуждал от поощрение. По същия начин, както преди всички онези години…
— Последния път, когато се ожених — каза той тихо, — допуснах много грешки. Започнах с грешка от самото начало.
— Не бих казала. Оженил си се за Шшшш заради Вълшебната ѝ броня, но много бракове се сключват по политически причини. Това не означава, че си сгрешил. Ако си спомняш, всички те насърчавахме да го направиш.
Както винаги, когато чуеше името на мъртвата си жена, слухът му замени звуците с лекото шумолене на подухващ бриз — умът му бе неспособен да усети името, също както човек не би могъл да улови вятъра с ръка.
— Не се опитвам да заема нейното място, Далинар — каза Навани с нотка на безпокойство в гласа. — Зная, че още питаеш обич към Шшшш. В това няма нищо лошо. Мога да те деля със спомена за нея.
О, колко малко разбираха останалите. Той се обърна към Навани, стисна зъби, за да потисне болката, и го каза.
— Не си я спомням, Навани.
Тя го погледна, смръщила вежди, сякаш се съмняваше дали го е чула правилно.
— Изобщо не мога да си спомня съпругата си — каза той. — Не знам как изглеждаше лицето ѝ. Виждам портретите ѝ като размазани петна. Всеки път, когато някой произнесе името ѝ, нещо сякаш го грабва, преди да достигне до ушите ми. Не си спомням какво си казахме, когато се видяхме за пръв път; не си спомням дори кога я видях на пиршеството, след като пристигна. Всичко е мъгла. Спомням си някои събития около нея като цяло, но никакви подробности. Всичко просто… изчезна.
Навани вдигна пръстите на скритата ръка към устните си и той се досети по разтревоженото ѝ лице, че явно изглежда, сякаш е в агония.
Свлече се на стола пред нея.
— От алкохола ли е? — попита тя меко.
— Нещо повече е.
Тя издиша бавно.
— Стара Магия. Каза, че си познал както благословията, така и проклятието си.
Той кимна.
— О, Далинар.
— Хората ми хвърлят погледи всеки път, когато някой спомене името ѝ — продължи Далинар, — и виждам в очите им съжаление. Виждат скованото ми лице и предполагат, че се опитвам да бъда стоик. Смятат, че крия болката си, когато аз всъщност просто се опитвам да насмогна на разговора. Трудно е да следиш за какво става въпрос, когато мозъкът ти не успява да възприеме половината от казаното. Навани, може би наистина съм я обикнал постепенно. Не мога да си спомня. Не си спомням нито един момент на интимност, нито една дума, която някога ми е казвала. Тя си отиде, а след нея останаха само отломки от миналото, които спъват паметта ми. Не мога да си спомня как почина. Това е, което ме тормози — защото през онзи ден се случиха неща, които знам, че трябва да помня. Нещо за град, който се беше вдигнал на бунт срещу брат ми, и това, че я взеха за заложница?
Това… и дългия, самотен поход, в който спътници му бяха само омразата и Вълнението. Спомняше си тези чувства идеално. Бе отмъстил на онези, които му бяха отнели съпругата.
Навани се намести до него и облегна глава на рамото му.
— Как ми се иска да можех да създам фабриал — прошепна тя, — способен да отнеме такава болка.
— Мисля… мисля, че загубата ѝ трябва да ме е наранила жестоко — прошепна Далинар, — ако съдя по онова, което ме е подтикнала да направя. Останаха ми само белезите. Независимо от това, Навани, искам нещата между нас да бъдат както трябва. Без грешки. Както си му е редът, с клетви, дадени пред някого.
— Просто думи.
— Думите са най-важното нещо в живота ми в момента.
Тя разтвори леко устни, замислена.
— Елокар?
— Не искам да го поставям в такова положение.
— Някой чуждоземен свещеник? От азишите, може би? Те са почти воринци.
— Това би било равнозначно на това да се обявя за еретик. Прекалено е. Няма да се опълча на воринската църква — каза той, после направи кратка пауза. — Но може би мога да я заобиколя…