— Какво?
Той погледна към тавана.
— Може да отидем при някого, чиито правомощия са по-големи от техните.
— Искаш да ни венчае дух? — попита тя с усмивка. — Чуждестранен свещеник би бил богохулство, но не и дух?
— Отеца на Бурята е най-голямата все още съществуваща част от Чест — каза Далинар. — Той представлява частица от самия Всемогъщ, и е най-близкото нещо до бог, което ни е останало.
— О, аз не възразявам — каза Навани. — Бих позволила и на някоя перачка да ни венчае. Просто го намирам за малко необичайно.
— Това е най-доброто, което ни е достъпно — ако приемем, че ще се съгласи.
Той погледна Навани в очите, вдигна вежди и сви рамене.
— Това предложение за брак ли беше?
— … Да?
— Далинар Колин. Със сигурност можеш да се справиш и по-добре.
Той положи длан на тила ѝ и я погали по свободно спуснатата черна коса.
— Ако ти си до мен, значи съм се справил възможно най-добре, Навани. Не мисля, че който и да било мъж би могъл да има нещо по-добро.
Тя се усмихна и му отговори с целувка.
Няколко часа по-късно, Далинар се чувстваше изненадващо нервен, докато се возеше в един от странните фабриали-асансьори на Уритиру до покрива на кулата. Асансьорът приличаше на балкон — един от многото, подредени в една широка, отворена шахта в средата на Уритиру, широка колкото бална зала и минаваща от първия до последния етаж.
Нивата на града изглеждаха кръгли отпред, но всъщност представляваха по-скоро полуокръжности, чиито прави страни бяха обърнати на изток. Ъглите на ниските етажи се сливаха с планините от двете страни, но центърът бе открит на изток. Стаите, които гледаха към тази страна, имаха прозорци, от които се разкриваше гледка към Произхода.
И тук, в централната шахта, тези прозорци образуваха цяла стена. Една-единствена стъклена плоскост, висока десетки метри. През деня, слънчевата светлина осветяваше ярко цялата шахта. Тази вечер тя бе потънала в нощна тъма.
Балконът пълзеше бавно, но стабилно по отвесната бразда в стената; Адолин и Ренарин се возеха до него, както и неколцина стражника и Шалан Давар. Навани вече ги чакаше горе. Останалите бяха застанали в другия край на платформата, за да му дадат пространство да мисли. И да се тревожи.
Защо се тревожеше? Едва успяваше да потисне треперенето на ръцете си. Проклятие! Приличаше повече на някоя облечена в коприна девица, отколкото на генерал, отдавна навлязъл в средната възраст.
Почувства дълбок тътен в себе си. Отеца на Бурята бе решил да откликне на повика му — за което беше благодарен.
— Изненадан съм — прошепна Далинар на духчето, — че склони на това така лесно. Благодарен, но изненадан.
— Аз уважавам всички клетви — отвърна Отеца на Бурята.
— А глупавите клетви? Онези, дадени твърде бързо, или без да бъдат истински разбирани?
— Няма глупави клетви. Всички те отличават мъжете и истинските духчета от животните и низшите духчета. Те са знак за интелигентност, свободна воля и избор.
Далинар обмисли думите и откри, че не е изненадан от това крайно мнение. Духовете трябваше да бъдат крайни; те бяха природни стихии. Но така ли бе смятал и самият Чест, Всемогъщия?
Балконът продължаваше да напредва неумолимо към върха на кулата. Работеха само няколко от десетките асансьори; някога, когато Уритиру бе процъфтявал, трябва да бяха използвали всички едновременно. Подминаваха етаж след етаж неизследвани помещения, което безпокоеше Далинар. Превръщането на кулата в собствена крепост го караше да се чувства сякаш лагерува в непозната земя.
Асансьорът най-после спря на последния етаж и стражниците отвориха вратите пред него. Напоследък това бяха хора от Мост Тринадесет — беше отредил други задачи на Мост Четири, тъй като ги смяташе за прекалено важни да служат за охрана сега, когато бяха така близо до това да се превърнат в Сияйни.
Все по-нервният Далинар поведе групичката покрай колоните, украсени със скулптури на ордена на Сияйните. Едно стълбище ги изведе през вратата на тавана до покрива на кулата.
Макар че всеки етаж беше по-тесен от този под него, покривът беше над сто метра широк. Тук горе беше студено, но някой вече беше оставил мангали, за да се топлят, и факли, за да им е светло. Нощта беше изумително ясна, а високо над главите им звездни духчета се стрелкаха и въртяха насам-натам, като оставяха след себе си бледи следи.
Далинар не знаеше как да приеме факта, че никой — нито дори синовете му — не беше поставил под съмнение решението му, когато оповести, че възнамерява да се ожени посред нощ на покрива на кулата. Потърси с поглед Навани и се стъписа, когато видя, че някак е успяла да намери традиционна булчинска рокля. Изящно украсената корона с нефрит и тюркоаз си отиваше с роклята. Червена, за да носи късмет, със златисти бродерии и значително по-свободна кройка от хавата, с широки ръкави и изящен шлейф.