— ДА. ПЪРВИЯТ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЕ НАСАМ, КОЙТО МЕ ОБВЪРЗА.
Незнайно как, Далинар усети как духът насочва вниманието си към Навани.
— А ТИ? КЛЕТВИТЕ ИМАТ ЛИ ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТЕБ?
— Ако са точните клетви — отговори Навани.
— А ТВОЯТА КЛЕТВА КЪМ ТОЗИ МЪЖ?
— Кълна се пред него, и пред теб, и пред всеки, който ни слуша. Далинар Колин е мой, а аз — негова.
— ВЕЧЕ СИ НАРУШАВАЛА КЛЕТВИ ПРЕДИ.
— Всички хора са го правили — отвърна Навани, без да се смути. — Ние сме крехки и наивни. Тази ще спазя. Кълна се в това.
Отеца на Бурята явно остана доволен от отговора, макар че нямаше нищо общо с традиционните алетски сватбени клетви.
— ВРЪЗКОТВОРЕЦО? — попита.
— Кълна се в същото — каза Далинар, прегърнал Навани. — Навани Колин е моя, а аз — неин. Обичам я.
— ТАКА ДА БЪДЕ.
Далинар бе очаквал светкавица, гръмотевица, някакъв небесен фанфар. Вместо това, безвремието спря. Вятърът утихна. Отеца на Бурята изчезна. Около всички присъстващи избухнаха малки, сини духчета на възхищението, подобни на облачета дим. Но не и около Навани. Вместо това, над главата ѝ се завъртяха златистите светлинки на духчетата на славата. Застаналият наблизо Себариал потри слепоочия, сякаш се опитваше да проумее какво е видял. Новите стражници на Далинар стояха прегърбени, внезапно придобили изнурен вид.
Адолин, верен на себе си, подвикна впечатлен и се затича към тях. Духчета на щастието, подобни на сини листа, бързаха по петите му. Дари с огромна прегръдка първо Далинар, после Навани. Ренарин го последва, по-резервиран, но — ако можеше да се съди по широката усмивка на лицето му, — не по-малко доволен.
Следващата част от церемонията мина като в мъгла — ръкостискания, благодарствени думи. Уверения, че подаръци не са необходими, тъй като бяха пропуснали част от традиционния обичай. Изглеждаше, че появата на Отеца на Бурята е била достатъчно впечатляваща, за да могат всички да приемат обреда за завършен. Дори Елокар, въпреки по-раншната си обида, прегърна майка си и потупа Далинар по рамото, преди да слезе пак долу.
Остана само Кадаш. Ардентът изчака до самия край. Стоеше, стиснал длани, докато върхът на кулата се опразваше.
Далинар открай време смяташе, че робата не пасва на Кадаш. Макар че бе скроена в традиционните правоъгълни форми — също както бе оформена и брадата му, — Далинар не виждаше ардент, когато го погледнеше. Виждаше воин с атлетично тяло, заплашителна стойка и зорки, светлолилави очи. Нагоре по обръснатата му глава, чак до темето, се извиваше дълъг белег. Животът на Кадаш в момента наистина бе посветен на мирната служба, но беше прекарал младостта си на бойното поле.
Далинар прошепна обещание на Навани и тя го остави да слезе на долния етаж, където беше поръчала да подредят трапеза с храна и вино. Далинар пристъпи до Кадаш уверено. Удоволствието от факта, че най-после е осъществил онова, което отлагаше от толкова време, преливаше в него. Вече беше женен за Навани. Това щастие беше емоция, която досега бе смятал за изгубена още от младежките му години — развитие на събитията, за което дори не си бе позволявал да мечтае.
Нямаше да се извинява заради него — или заради нея.
— Сиятелен господарю — поздрави го Кадаш тихо.
— Защо така официално, стари приятелю?
— Иска ми се да присъствах тук само в качеството си на стар приятел — отвърна Кадаш меко. — Длъжен съм да докладвам за това, Далинар. Ардентите няма да останат доволни.
— Не виждам как биха могли да отрекат брак, който сам Отеца на Бурята е благословил.
— Дух? Очакваш да се преклоним пред авторитета на един дух?
— Остатък от Всемогъщия.
— Далинар, това е богохулство — каза Кадаш с болка в гласа.
— Кадаш. Знаеш, че не съм еретик. Бил си се рамо до рамо с мен.
— Това ли трябва да ме успокои, Далинар? Спомените за нещата, които сторихме заедно? Разбирам и съм щастлив от факта, че вече си различен; не ми напомняй какъв беше някога.
Далинар замълча за момент и от дълбините на съзнанието му изплува спомен, за който не се беше сещал от години. Спомен, който го изненада. Откъде се беше появил?
Спомни си Кадаш, окървавен, коленичил на земята, след като току-що беше повърнал всичко, което стомахът му бе успял да изхвърли. Закоравял боец, който се беше натъкнал на нещо така отвратително, че беше успяло да разтърси дори него.
На следващия ден бе напуснал бойните редици, за да се превърне в ардент.
— Дълбините — прошепна Далинар. — Раталас.
— Няма защо да се връщаме в такива мрачни времена — каза Кадаш. — Не става въпрос за… онзи ден, Далинар. Сега говорим за днешния ден и за слуховете, които разпространяваш сред писарите. Приказките за виденията, които ти се явяват.