Тя се превърна в малко буреносно облаче и се стрелна към скокливчето, което се беше прилепило към един камък. Разгледа земноводното с размер на юмрук от едната страна, после — от другата, след което нададе радостен писък и се превърна в съвършено копие на животинката — само че в бледо, синкаво бяло. Това подплаши създанието, което избяга, а Сил се изкикоти и се стрелна обратно към Каладин, отново приела формата на панделка светлина.
— За какво говорехме? — попита и се превърна в млада жена, приседнала на рамото му.
— За нищо важно.
— Сигурна съм, че тъкмо те хоках за нещо. А, да — ще си си у дома! Ура! Вълнуваш ли се?
Тя не го виждаше — не разбираше. Понякога, въпреки цялото си любопитство, можеше да бъде много ненаблюдателна.
— Но… това е твоят дом — каза тя и се наведе към него. — Какво има?
— Вечната Буря, Сил — отговори Каладин. — Трябваше да я изпреварим.
Наистина бе трябвало да я изпреварят.
Все някой трябваше да е оцелял, нали? След разрушението на бурята и последвалото още по-ужасно разрушение? Кръвожадното клане на прислужниците, които се бяха превърнали в чудовища?
О, Отче на Бурите. Защо не бе успял да стигне по-бързо?
Наложи си пак да поеме с възможно най-бърз ход, преметнал торбата на рамо. Товарът още беше тежък, ужасно тежък — но бе открил онова, което трябваше да узнае. Което трябваше да види.
Някой трябваше да стане свидетел на онова, което се бе случило с дома му.
Дъждът започна отново на около час разстояние от Огнекамък, така че поне климатът явно не беше напълно съсипан. За съжаление, това означаваше, че трябва да измине остатъка от пътя мокър. Джапаше през локвите, от които се издигаха духчета на дъжда — сини свещи с очи на върха.
— Всичко ще е наред, Каладин — обеща Сил, все още приседнала на рамото му. Беше си създала чадър и още носеше традиционната воринска рокля вместо обичайната ѝ момичешка пола. — Ще видиш.
Когато най-после превали последния хълм и погледна напред и надолу към Огнекамък, небето вече беше притъмняло. Стисна зъби и се подготви за гледката на разрушението, но тя все пак го зашемети. Някои от сградите, които помнеше, бяха просто… изчезнали. Други бяха останали без покриви. От мястото, където беше застанал, не можеше да обхване с поглед целия град — не и сред сумрака на дъждовния сезон, — но много от постройките, които успяваше да различи, изглеждаха кухи и съсипани.
Остана неподвижен дълго време, докато нощта падаше около него. Не зърна и проблясък светлина в града. Беше напълно празен.
Мъртъв.
Част от него се беше свила някъде дълбоко, сгушена в ъгъла, уморена от вечния тормоз. Той беше приел силите, с които беше надарен; беше поел по пътя на Сияйните. Защо това не беше достатъчно?
Очите му веднага потърсиха собствения му дом, близо до центъра на града. Но не. Дори да успееше да го различи в дъждовната вечер, не искаше да ходи там. Още не. Нямаше да е в състояние да се изправи лице в лице със смъртта, която може би щеше да завари.
Вместо това заобиколи Огнекамък от северозападната страна, към хълма, на чиито връх се намираше имението на градоначалника. По-големите провинциални градове като този служеха за нещо като център на по-малките фермерски общности около тях. Поради това, Огнекамък беше прокълнат с присъствието на светлоок владетел от сравнително висок ранг. Сиятелният господар Рошоне — мъж, чиято алчност бе съсипала далеч повече от един живот.
„Моаш…“, помисли си Каладин, докато изкачваше хълма към имението и трепереше в мразовитата тъма. Щеше да му се наложи да се изправи очи в очи с факта на предателството на приятеля си — както и на почти успешното покушение над живота на Елокар — в някакъв момент. Засега обаче имаше рани, които се нуждаеха от по-спешно внимание.
Паршите в града живееха в имението; трябва да бяха започнали унищожителния си път оттук. Беше почти сигурен, че ако се натъкне на обезобразения труп на Рошоне, няма да изпита кой знае колко дълбоко съжаление.
— Уха — възкликна Сил. — Духчета на тъгата.
Каладин вдигна очи и забеляза едно необичайно духче да се носи наоколо. Дълго, сиво, като ивица раздран плат на вятъра. Запърха и се уви около него. Беше виждал подобни на него само веднъж или два пъти досега.
— Защо се срещат толкова рядко? — попита Каладин. — На хората постоянно им се случва да изпитват тъга.
— Кой знае — отвърна Сил. — Някои духчета се срещат често, други — не.
Тя го потупа по рамото и добави:
— Почти сигурна съм, че една от лелите ми ходеше на лов за тези.
— На лов ли? — попита Каладин. — Да търси къде ще може да ги види ли?