— Не. Така, както вие ловите голямочерупчести. Не мога да си спомня името… — Сил наклони глава, сляпа за факта, че дъждът вали направо през нея. — Не ми беше истинска леля. Просто духче на честта, което наричах така. Какъв странен спомен.
— Явно си припомняш все повече и повече.
— Колкото по-дълго време прекарвам с теб, толкова по-често ми се случва. Така че се надявам, че няма да се опиташ да ме убиеш пак.
Тя му хвърли кос поглед. Макар че беше тъмно, тя сияеше точно толкова, колкото той да може да различи изражението ѝ.
— Колко още ще ме караш да се извинявам за това?
— Колко пъти съм го направила дотук?
— Поне петдесет.
— Лъжец — каза Сил. — Не може да са били повече от двайсет.
— Съжалявам.
Момент. Това в далечината напред светлина ли беше?
Каладин застина на място. Действително беше светлина — идваше от имението и мъждукаше неравномерно. Огън? Да не би да беше станал пожар? Не — изглеждаше по-скоро като да е от свещи или фенери, запалени вътре. Явно някой беше оцелял. Човек или Пустоносен?
Трябваше да бъде внимателен, но докато се приближаваше към постройката установи, че не иска да бъде. Искаше да се отдаде на гнева си, да бъде безразсъден, да вилнее. Ако завареше тук съществата, които бяха унищожили дома му…
— Бъди нащрек — промърмори той на Сил.
Кривна от пътеката, която бе разчистена от скални пъпки и други растения, и се промъкна внимателно към имението. Между дъските, с които бяха заковани останалите без стъкла след Вечната Буря прозорци, се процеждаше светлина. Каладин се изненада, че имението се е запазило в сравнително добър вид. Верандата беше изцяло изтръгната от останалата част от сградата, но покривът си стоеше.
Дъждът приглушаваше звуците и намаляваше видимостта така, че можеше да се разбере само, че вътре наистина има някого или нещо. На фона на светлината пробягваха сенки.
Каладин заобиколи имението с разтуптяно сърце и се приближи към него от северната му страна. Там трябваше да се намира задният вход за прислугата, както и стаите на паршите. От вътрешността на постройката долиташе необичайно висок шум. Топуркане. Движение. Като от гнездо, пълно с плъхове.
Наложи му се да си проправи път през градината опипом. Паршите бяха обитавали ниска пристройка, прислонена в сянката на имението, с едно-единствено, широко общо помещение с нарове за спане. Каладин стигна дотам пипнешком и усети, че в едната стена е била пробита голяма дупка.
Иззад него се зачу дращене.
Каладин се завъртя кръгом, докато изкривената задна врата на имението се отваряше със силно стържене по камъка. Отскочи, за да се прикрие зад едно хълмче, но светлината сякаш проряза дъжда и озари фигурата му. Фенер.
Каладин протегна ръка настрани и се приготви да призове Сил, но силуетът, който пристъпи през вратата, не принадлежеше на Пустоносен, а на човек — стражник с вехт шлем, прошарен с ръжда.
Мъжът вдигна фенера.
— Ей, ти! — викна той към Каладин и посегна непохватно към боздугана на колана си. — Ей, ти! Ти там!
Измъкна оръжието, протегна го напред с трепереща ръка и попита:
— Какъв си? Дезертьор? Излез на светло, че да те видя.
Каладин се изправи предпазливо. Не разпозна мъжа — но или някой бе оцелял след нападението на Пустоносните, или този човек беше член на експедиция, пратена тук да проучи състоянието на града след него. Така или иначе, това беше първият обнадеждаващ знак, който Каладин беше видял, откакто пристигна.
Вдигна ръце във въздуха — като се изключи Сил, беше невъоръжен, — и се остави на стражника да го подкара грубо към вътрешността на сградата.
6
Четири живота
„Бях сигурен, че съм мъртъв. Някои, които виждаха по-далеч от мен, помислиха, че съм паднал.“
Каладин пристъпи в имението на Рошоне и представите му за апокалиптично опустошение и смърт бавно избледняха, когато започна да разпознава лицата на хората наоколо. В коридора подмина Торави, един от многото фермери в града. Спомняше си го като масивен мъж с широки рамене. Всъщност се оказа с половин педя по-нисък от самия Каладин, а по-голямата част от стражниците на Мост Четири биха го надминали по мускули.
Торави явно не позна Каладин. Влезе в едно от страничните помещения, пълно с тъмнооки, насядали по пода.
Войникът го поведе нататък по огряния от пламъчетата на свещи коридор. Минаха през кухните и Каладин забеляза десетки други познати лица. Жителите на града бяха претъпкали имението; всяка стая беше пълна. Повечето седяха направо на пода, скупчени на семейства, и макар че изглеждаха уморени и размъкнати, все пак бяха живи. Значи бяха успели да отблъснат нападението на Пустоносните?