„Родителите ми“, помисли си Каладин, докато си проправяше път през групичка хора със забързана крачка. Къде бяха родителите му?
— Ей, стой! — грабна го за рамото стражникът, който беше изостанал зад него. После тикна боздугана си в тила му. — Не ме карай да те удрям, синко.
Каладин се обърна към войника — гладко избръснат мъж с кафяви очи, който се беше приближил прекалено много до него. Шлемът му беше същински срам.
— Сега ще идем да намерим Сиятелния господар Рошоне — продължи той, — и ти ще му обясниш защо се навърташе около имението. Ако се държиш много любезно, може би няма да те обеси. Разбра ли?
Хората, насядали в кухните, най-после забелязаха Каладин, и се отдръпнаха встрани. Мнозина си зашепнаха, разширили очи с изражения на страх. Долови думите „дезертьор“, „робско клеймо“ и „опасен“.
Никой не спомена името му.
— Не те ли разпознават? — попита Сил, която тъкмо вървеше по един от кухненските плотове.
Защо да познаят човека, в когото се беше превърнал? Каладин мерна отражението си в един тиган, окачен на тухлената фурна. Дълга коса, леко чуплива, която вече достигаше раменете му. Груба униформа, която му беше съвсем малко прекалено тясна, и рошава брада заради няколкото седмици, в които не се беше бръснал. Подгизнал и изтощен, той приличаше на някакъв скитник.
Това не беше посрещането, което си беше представял по време на първите си няколко месеца на фронта — славното завръщане, когато го посрещаха като герой, вече повишен в сержант, а брат му отдавна беше в безопасност при семейството му. Във въображението си виждаше как хората го хвалят, тупат го по гърба и го приемат.
Каква глупост. Тези хора никога не се бяха отнасяли с него или със семейството му и с капка добрина.
— Да тръгваме — каза войникът и го тласна по рамото.
Каладин не помръдна. Когато мъжът го бутна по-силно, Каладин завъртя тяло в посока на удара и смяната на центъра на тежестта накара стражника да залитне покрай него. Мъжът се обърна, ядосан. Каладин го погледна право в очите. Стражникът се поколеба, после отстъпи крачка назад и стисна боздугана по-силно.
— Уха — възкликна Сил и се стрелна към рамото на Каладин. — Ама че поглед му хвърли, наистина.
— Стар сержантски номер — прошепна Каладин, обърна се и излезе от кухнята.
Войникът го последва и излая някаква заповед, на която той не обърна внимание.
Всяка стъпка по-нататък в имението оставяше у него чувството, че крачи през спомен. Ето го кътчето за хранене, където се бе изправил срещу Рилир и Ларал онази вечер, когато бе разбрал, че баща му е крадец. А коридорът по-нататък, по чиито стени бяха окачени портретите на хора, които не познаваше, беше едно от местата, където често си играеше като малък. Рошоне не беше сменил картините.
Трябваше да говори с приятелите си за Тиен. Затова не се беше опитал да се свърже с тях, след като се освободи от робство. Можеше ли да се изправи лице в лице с тях? Отче на Бурята, как се надяваше, че са оцелели. Но можеше ли да се изправи лице в лице с тях?
Дочу стон. Тих, прикрит от глъчката на околните разговори, но той все пак го различи.
— Имало ли е ранени? — попита, като се обърна към стражника.
— Да — отвърна мъжът. — Но…
Без да му обръща повече внимание, Каладин закрачи по коридора, докато Сил го следваше, летейки на нивото на лицето му. Проправи си път през хората, като следваше измъчените звуци, и в крайна сметка пристъпи през вратата на приемния салон. Бяха го превърнали в хирургически кабинет за триаж на ранените — по пода бяха застлани множество одеяла, върху които ги бяха настанили.
До един от хората бе коленичила фигура, която внимателно поставяше шина на счупената му ръка. Каладин се беше досетил къде ще намери баща си веднага, щом чу стоновете на болка.
Лирин му хвърли поглед. Бурята да го вземе. Баща му изглеждаше изтощен, със сенки под тъмнокафявите очи. Косата му беше по-сива, отколкото Каладин си я спомняше, а лицето — по-изпито. Но иначе беше същият. Оплешивяващ, дребен, очилат… и невероятен.
— Виж ти — заговори Лирин, като се върна към работата си. — Върховният принц вече е успял да изпрати войници. Не ви очаквахме толкова скоро. Колко си довел? Със сигурност ще са ни от полза…
Гласът на Лирин трепна и той пак погледна Каладин.
Очите му се разшириха.
— Здравей, татко — поздрави го Каладин.
Стражникът най-после го настигна, като разтика с рамо струпалите се зяпачи и размаха боздугана към Каладин. Каладин пристъпи нехайно встрани и го бутна така, че той залитна назад по коридора.