— Наистина си ти — каза Лирин, завтече се към него и го прегърна силно. — О, Кал. Момчето ми. Малкото ми момче. Хесина! ХЕСИНА!
Майката на Каладин се появи на прага миг по-късно, понесла поднос с прясно преварени марли. Явно си беше помислила, че Лирин се нуждае от помощ с някой пациент. Беше с няколко пръста по-висока от съпруга си и носеше косата си вързана с кърпичка, точно както я помнеше Каладин.
Тя вдигна облечената с ръкавица лява ръка към устата си, зяпнала, а подносът увисна в ръката ѝ и посипа пода с бинтове. Духчета на изненадата — бледожълти триъгълници, които непрекъснато се разпадаха, обединяваха и формираха наново, — се появиха зад гърба ѝ. Тя пусна подноса и докосна бузата на Каладин меко. Сил се стрелна около тях като панделка от светлина и се засмя.
Каладин не беше в състояние да се смее. Не и преди да го каже. Пое си дълбоко дъх, задави се с думите на първия път, но най-накрая се насили да ги произнесе.
— Мамо, татко, съжалявам — прошепна. — Влязох във войската, за да го опазя, но едва успях да опазя себе си.
Откри, че трепери, опря гръб в стената и се остави да се плъзне надолу по нея, докато не седна на пода.
— Допуснах Тиен да умре. Съжалявам. Вината е моя.
— О, Каладин — каза Хесина, като коленичи до него и го придърпа в обятията си. — Получихме писмото ти, но преди повече от година ни казаха, че ти също си мъртъв.
— Трябваше да го спася — прошепна Каладин.
— Изобщо не биваше да отиваш и ти — каза Лирин. — Но сега… Всемогъщи, сега се върна.
Той се изправи. По страните му се стичаха сълзи.
— Синът ми! Синът ми е жив!
Малко по-късно Каладин седеше сред ранените с купичка топла супа в ръце. Не беше хапвал топло ядене от… колко време?
— Това явно е робско клеймо, Лирин — чу се гласът на един войник, който тъкмо разговаряше с баща му близо до прага на стаята. — Глиф Сас, което означава, че се е случило тук, в княжеството. Сигурно са ти казали, че е умрял, за да ти спестят срама от истината. А и клеймото Шаш — то не се дава за някое леко провинение.
Каладин продължаваше да пие супата. Майка му беше коленичила до него, опряла длан на рамото му, покровителствено. Супата му напомняше на дома му. Бульон от варени зеленчуци със задушен лавис и подправки — точно така, както винаги го беше приготвяла.
Не беше говорил много през трийсетината минути, откакто беше пристигнал. Засега просто искаше да бъде тук, до тях.
Колкото и странно да беше, вече го изпълваха само топли спомени. Спомняше си смеха на Тиен, който беше в състояние да разведри и най-тежкия ден. Спомняше си дните, прекарани в изучаване на медицина с баща му, или в чистене с майка му.
Сил се носеше пред майка му, все още облечена в новата си хава, невидима за всички, освен за Каладин. На лицето ѝ бе изписано озадачение.
— Бурята, която духаше от грешната посока, наистина разруши много от постройките в града — обясни му Хесина с тих глас. — Но нашият дом е още обитаем. Трябваше да заделим твоето кътче за друго, Кал, но ще намерим място и за теб.
Каладин хвърли поглед към войника. Капитан от стражата на Рошоне; струваше му се, че си го спомня. Изглеждаше почти прекалено красив, за да бъде войник — но нали беше светлоок, все пак.
— Не се тревожи за това — каза Хесина. — Ще се справим с… проблема, какъвто и да е. При всички ранени, които се стичат при нас от околните села, Рошоне ще се нуждае от помощта на баща ти. Няма да рискува да вдигне шум и да си навлече недоволството му — и няма да ни разделят отново.
Говореше му, сякаш беше дете.
Какво нереално усещане — да бъде отново тук и да се отнасят към него така, сякаш е същото момче, което беше тръгнало на война преди пет години. Трима мъже с името на сина им бяха живели и умрели оттогава. Войникът, който се бе родил в армията на Амарам. Робът — така гневен и озлобен. Родителите му не познаваха капитан Каладин — телохранителят на най-могъщия мъж в цял Рошар.
А го имаше и… следващият мъж — онзи, в който се превръщаше в момента. Мъж, който владееше небесата и изричаше древни клетви. Бяха изминали пет години. И четири живота.
— Той е избягал роб — изсъска капитанът на стражниците. — Не можем просто да го пренебрегнем, докторе. Сигурно е откраднал униформата. И дори някак си да са му позволили да хване отново копие в ръка, въпреки клеймата си, той е дезертьор. Погледнете празния му поглед и се опитайте да ми кажете, че не виждате мъж, извършил ужасяващи дела.
— Той ми е син — отговори Лирин. — Ще го изкупя от робство. Няма да го отведете. Предайте на Рошоне, че или ще направи компромис с това, или ще остане без хирург. Освен ако не смята, че Мара е готова да поеме работата ми едва след няколко години чиракуване.