Наистина ли смятаха, че говорят достатъчно тихо, за да не ги чуе?
„Погледни всички тези ранени хора, Каладин. Пропускаш нещо.“
Ранените… Имаха счупвания. Сериозни сътресения. Много малко прорезни рани. Това не приличаше на бойно поле след битка; приличаше на град, който се възстановява след природно бедствие. Какво се беше случило с Пустоносните, тогава? Кой ги беше надвил?
— Нещата се подобриха, откакто тръгна — увери го Хесина, като го стисна за рамото. — Рошоне не е толкова лош, както някога. Мисля, че се чувства виновен. Можем да се възстановим, отново да бъдем семейство. А има и още нещо, което трябва да знаеш. Ние…
— Хесина — повика я Лирин, като вдигна ръце.
— Да?
— Напиши писмо до администрацията на Върховния принц — заръча Лирин. — Обясни им положението и виж дали ще проявят към нас снизхождение, или поне да ни дадат шанс да ни обяснят какво е станало.
Обърна се към войника и каза:
— Това ще удовлетвори ли господаря ти? Можем да изчакаме решението на по-висшата инстанция, а междувременно синът ни ще има възможността отново да живее с нас.
— Ще видим — отвърна войникът и скръсти ръце. — Не съм сигурен доколко ми допада идеята човек, заклеймен с Шаш, да се разхожда свободно из града ми.
Хесина се изправи и застана до Лирин. Двамата си размениха по няколко думи тихо, а стражникът се облегна на рамката на вратата, подчертано втренчен в Каладин. Знаеше ли колко малко прилича на истински войник? Не вървеше като мъж, който някога е бил на бойното поле. Стъпваше твърде тежко, а когато стоеше прав, изпъваше колене твърде много. В нагръдника му нямаше никакви вдлъбнатини, а ножницата на меча му непрекъснато се блъскаше в разни предмети, когато се обръщаше.
Каладин продължи да отпива от супата. Нима беше чудно, че родителите му още го смятаха за хлапе? Бе се завърнал, одрипан и изоставен на вид, а после се беше разридал заради смъртта на Тиен. Завръщането у дома явно караше детето в него да се завърне.
Може би беше време поне веднъж да наложи на настроението си да спре да се диктува от дъжда. Не можеше да прогони кълновете на мрака в себе си, но, Отче на Бурите, нямаше нужда да им се оставя да го контролират.
Сил се приближи към него, като вървеше по въздуха.
— Същите са, каквито си ги спомням.
— Каквито си ги спомняш ли? — прошепна Каладин. — Сил, ти изобщо не си ме познавала по времето, когато живеех тук.
— Това е вярно — каза тя.
— Как би могла да си ги спомняш, тогава? — попита Каладин и се намръщи.
— Просто си ги спомням — отвърна тя и изпърха около него. — Всички са взаимосвързани, Каладин. Всичко е взаимосвързано. Не съм те познавала тогава, но ветровете са те познавали, а аз съм едно с тях.
— Ти си духче на честта.
— Ветровете са едно с Честта — отговори тя със смях, сякаш той бе казал нещо нелепо. — Ние сме кръвни родственици.
— У теб изобщо няма кръв.
— А у теб явно няма въображение — каза тя, приземи се във въздуха пред него и се превърна в млада жена. — Освен това, имаше и… друг глас. Чист, с песен като кристал, далечен, но настоятелен…
Тя се усмихна и се стрелна нанякъде във въздуха.
Е, светът може и да беше обърнат с краката нагоре, но Сил бе също толкова непроницаема, както винаги. Каладин остави встрани купичката със супа и се изправи. Протегна се на едната страна, после — на другата, и усети удовлетворяващото изпукване на ставите си. После се приближи към родителите си. Бурята да го вземе, всички в този град изглеждаха по-дребни, отколкото си ги спомняше. Не може да е бил чак толкова по-нисък, когато беше напуснал Огнекамък, нали?
Точно пред прага на помещението бе застанала една фигура, която разговаряше със стражника с ръждясалия шлем. Рошоне носеше палто като на светлоок, скроено по мода отпреди няколко сезона — Адолин би поклатил глава, ако го видеше. Градоначалникът имаше дървена протеза на мястото на дясното си ходило и беше отслабнал, откакто Каладин го беше видял за последно. Кожата му висеше като разтопен восък и се беше събрала на бръчки около шията му.
Въпреки това, обаче, Рошоне не беше загубил властното си държание и гневното си изражение — светложълтите му очи сякаш обвиняваха всички и всичко в този незначителен град за изгнанието му. Някога беше живял в Колинар, но се беше забъркал в убийствата на някои граждани — дядото и бабата на Моаш, — и за наказание го бяха прокудили тук.
Той се обърна към Каладин, осветен от свещите на стената.
— Значи ти си бил жив. В армията не са успели да те научат да се поддържаш във форма, както виждам. Дай да видя клеймата ти — каза той, протегна ръка и повдигна кичурите коса от челото на Каладин. — Проклятие, момче. Какво си направил? Да не си ударил някой светлоок?