— А какво — попита Рошоне — те кара да смяташ, че имаш право да командваш когото и да било, момче?
Каладин се извърна и махна с ръка във въздуха, за да призове Сил. Сияйният, покрит с роса Вълшебен меч се оформи като втвърдила се мъгла в ръката му. Завъртя го и го заби в пода с едно-единствено гладко движение. Стисна дръжката и усети как очите му изсветляват до синьо.
Всичко притихна. Жителите на града замръзнаха по местата си с отворени усти. Очите на Рошоне сякаш щяха да изскочат от орбитите. Беше странно, но баща му само сведе глава и затвори очи.
— Други въпроси? — попита Каладин.
— Когато се върнах да видя какво става, вече ги нямаше, ъ-ъ, Сиятелен господарю — обясни Арик, ниският стражник с ръждясалия шлем. — Бяхме заключили вратата, но някой направо я беше пробил.
— И не са нападнали никого? — поиска да се увери Каладин.
— Не, Сиятелен господарю.
Каладин се заразхожда из библиотеката. Помещението беше малко, но спретнато подредено, с етажерки книги и красива поставка за четене. Всеки том беше на мястото си; или прислужничките бяха извънредно прилежни, или не ги използваха често. Сил седна на един от рафтовете, облегнала гръб на една книга и залюля крака момичешки от ръба.
Рошоне седеше в единия край на помещението и от време на време прокарваше длани по зачервените си бузи към тила като някакъв странен тик от нервност. Носът му беше спрял да кърви, но явно щеше да му остане доста лоша синина. Това беше едва частица от наказанието, което всъщност заслужаваше, но Каладин откри, че мисълта да го тормози още му е безразлична. Трябваше да бъде по-добър от това.
— Как изглеждаха паршите? — попита той един от стражниците. — Промениха ли се след необичайната буря?
— И още как — потвърди Арик. — Надзърнах, когато ги чух, че разбиват вратата след бурята. Изглеждаха като Пустоносни, казвам ви — с големи шипове като кокали, които стърчаха направо от кожата им.
— Бяха по-високи — добави капитанът. — По-високи от мен. Направо колкото вас, Сиятелен господарю. С крака, дебели като пънове и ръце, които биха могли да удушат белогръб, истина ви казвам.
— Защо не са нападнали, тогава? — попита Каладин.
Спокойно бяха могли да превземат имението; вместо това бяха избягали в нощта. Това подсказваше, че може би имат още по-зловеща цел. Може би Огнекамък беше прекалено незначителен, че да се занимават с него.
— Не сте ги проследили, предполагам? — попита Каладин, като погледна първо войниците, а после Рошоне.
— Ъ-ъ, не, Сиятелен господарю — отговори капитанът. — Откровено казано, тревожехме се дали изобщо ще успеем да оцелеем.
— Ще съобщите ли на краля? — попита Арик. — Оная буря отнесе четири от силозите ни. Скоро ще започнем да измираме от глад, като се имат предвид всички тези бежанци и малкото храна, която имаме. Когато бурите пристигнат отново, няма да разполагаме и с половината от домовете, от които се нуждаем.
— Ще кажа на Елокар.
Но, Отче на Бурите, в останалата част на княжеството със сигурност беше също толкова зле.
Трябваше да се съсредоточи върху Пустоносните. Не можеше да докладва на Далинар, докато не събереше достатъчно Светлина на Бурята, за да отлети до дома, затова засега най-полезното, което можеше да предприеме, беше да открие лагера на врага, ако успееше. Какво планираха Пустоносните? Каладин не беше изпитвал особените им сили на собствен гръб, но беше чувал разкази за Битката при Нарак. Паршенди със светещи очи, които умеели да контролират светкавиците, безмилостни и ужасяващи.
— Ще ми трябват карти — каза. — Карти на Алеткар, колкото е възможно по-детайлни, и нещо, в което да мога да ги нося, без дъждът да ги съсипе.
Направи гримаса и добави:
— И кон. Няколко коне — най-хубавите, които имате.
— Значи вече си решил и да ме обереш? — попита Рошоне тихо, вперил поглед в пода.
— Да те обера ли? — попита Каладин. — Нека вместо това кажем, че ги взимам назаем.
Извади шепа сфери от джоба си и ги пусна на масата. Хвърли поглед към войниците.
— Е? Картите? Няма как да не разполагаш с карти на околните местности, Рошоне.
Рошоне не беше достатъчно влиятелен, че да има властта да надзирава части от земите на Върховния принц — разлика, която Каладин не умееше да прави, докато още живееше в Огнекамък. Тези области трябва да бяха управлявани от далеч по-важни светлооки; Рошоне беше само първата точка на контакт с околните селища.
— Ще трябва да изчакаме разрешение от съпругата на Господаря — каза капитанът. — Сър.
Каладин вдигна вежда. Готови бяха да проявят неподчинение към Рошоне заради него, но не и към съпругата му?
— Идете при ардентите и им предайте да приготвят нещата, които поисках. Разрешението със сигурност ще бъде получено. И ми намерете далекосъобщител, свързан с Ташикк — ако ардентите разполагат с такъв. Щом събера достатъчно Светлина на Бурята, за да го използвам, ще изпратя вест до Далинар.