Стражниците отдадоха чест и излязоха. Каладин скръсти ръце.
— Рошоне, ще трябва да проследя онези парши и да проверя дали мога да разбера какво се готвят да направят. Дали някой от стражниците ти няма опит с проследяването? Ще е достатъчно трудно да определим накъде са тръгнали и без дъжда, от който всичко е подгизнало.
— Защо имат такова значение? — попита Рошоне, все още забил поглед в пода.
— Със сигурност си се досетил вече — каза Каладин и кимна към Сил, която изпърха към рамото му като тънка ивичка светлина. — Времето е в хаос, а обикновените прислужници се превръщат в изчадия? Бурята с червените светкавици, която духа от грешната посока? Опустошението идва, Рошоне. Пустоносните са се завърнали.
Рошоне простена и се наведе напред, обвил ръце около тялото си, сякаш му се повдигаше.
— Сил? — прошепна Каладин. — Може пак да имам нужда от теб.
— Звучиш извинително — отвърна тя, като наклони глава.
— Така е. Не ми харесва идеята да те размахвам наоколо и да налагам разни неща с теб.
Тя изсумтя.
— Първо, аз не налагам разни неща. Аз съм елегантно и изящно оръжие, глупчо. И второ, защо те е грижа?
— Просто не ми се струва редно — отговори Каладин, все още шепнешком. — Ти си жена, не оръжие.
— Момент… значи онова, което те притеснява, е, че съм момиче?
— Не — възрази мигом Каладин, но после се поколеба. — Може би. Просто е някак странно.
Тя изсумтя пак.
— Не питаш другите си оръжия какво мислят за това, че ги размахваш наоколо.
— Другите ми оръжия не са хора — отвърна той и след кратка пауза добави: — Нали?
Тя го погледна, наклонила глава и повдигнала вежди, сякаш беше изтърсил голяма глупост.
„Във всичко има духчета.“ Майка му го беше учила на това още откакто беше малък.
— Значи… някои от копията ми са били жени, така ли? — попита.
— Или поне от женски пол — каза Сил. — Грубо казано половината, най-вероятно.
Тя изпърха през въздуха пред него и продължи:
— Вината е ваша, задето ни очовечавате, затова не се оплаквай. Някои от старите духчета имат по четири пола, вместо само два, разбира се.
— Какво? Защо?
Тя го боцна по носа.
— Защото те не са от онези, които човеците са си извъобразили, глупчо.
Тя се стрелна пред него и се превърна в облак мъгла. Когато Каладин вдигна ръката си, Вълшебният меч се появи пред нея.
Приближи се до мястото, където седеше Рошоне, после се наведе и поднесе Вълшебния меч пред него с острие, насочено към пода.
Рошоне вдигна поглед, омагьосан от острието на оръжието, както Каладин беше очаквал. Беше невъзможно да бъдеш близо до някой от този мечове и да не бъдеш привлечен от него. Бяха магнетични.
— Откъде си го взел? — попита Рошоне.
— Има ли значение?
Рошоне не отговори, но и двамата знаеха отлично истината. Да притежаваш Вълшебен меч беше достатъчно — ако си способен да го вземеш и ако никой не е в състояние да ти го отнеме, значи беше твой. Докато притежаваше такъв, клеймата на главата му не бяха от значение. Никой, дори Рошоне, не би твърдял друго.
— Ти — започна Каладин — си измамник, предател и убиец. Но колкото и да ми е омразно това, нямаме време да се отървем от цялата върхушка на Алеткар и да я заменим с нещо по-добро. Заплашва ни враг, когото не разбираме, и когото ни най-малко не бяхме очаквали. Затова ще се наложи да се вдигнеш на крака и да поведеш тези хора.
Рошоне продължаваше да се вглежда в отражението на лицето си в острието.
— Не сме безсилни — продължи Каладин. — Можем и ще им отвърнем — но първо трябва да оцелеем. Вечната Буря ще се върне. Неведнъж, често — макар че още не знаем на какви интервали. Трябва да се подготвиш.
— Как? — прошепна Рошоне.
— Нареди да построят къщи с полегати стени и откъм двете посоки. Ако няма време за това, открийте някое заслонено място и се устройте там. Аз не мога да остана. Тази криза е много по-мащабна в обсега си от един град или един народ — било то моя град и моя народ. Налага ми се да разчитам на теб. Всемогъщия да ни пази — ти си единственото, с което разполагаме.
Рошоне се приведе още по-ниско на стола си. Чудесно. Каладин се изправи и отпрати Сил.
— Ще го направим — долетя глас иззад него.
Каладин замръзна. От гласа на Ларал го побиха тръпки. Извърна се бавно и зърна жена, която нямаше нищо общо с представата, която бе изградил в ума си. Когато я беше видял за последно, тя носеше безупречна рокля като за светлоока, беше красива и млада, но бледозелените ѝ очи изглеждаха някак празни. Беше загубила своя годеник, сина на Рошоне, и вместо това се беше сгодила за баща му — мъж, два пъти по-възрастен от нея.