— Ножици — каза Лирин.
Каладин му ги подаде и Лирин ги взе, без да гледа, след което внимателно сряза и махна бинтовете. Назъбено парче дърво беше проболо ръката на младежа. Той простена от болка, докато Лирин палпираше тъканта около него, покрита със засъхнала кръв. Не изглеждаше добре.
— Изрежи дървеното парче — каза Каладин, — както и гангренясалата тъкан. После обгори раната.
— Малко крайно, не смяташ ли? — попита Лирин.
— Иначе ще се наложи да се отреже до лакътя. Със сигурност ще се инфектира — виж колко мръсно е дървото. Ще остави тресчици в раната.
Момчето простена пак. Лирин го потупа леко.
— Всичко ще е наред. Още не виждам духчета на загниването, затова няма да ампутираме ръката. Нека говоря с родителите ти. А засега сдъвчи това — каза Лирин и подаде на момчето малко кора, която щеше да му подейства като успокоително.
Двамата с Каладин продължиха нататък заедно; животът на момчето не беше в непосредствена опасност и Лирин искаше да оперира, след като обезболяващото подействаше.
— Заякнал си — каза Лирин на Каладин, докато преглеждаше ходилото на следващия пациент. — Боях се, че така и няма да ти се образуват мазоли.
Каладин не отговори. Истината беше, че мазолите му не бяха толкова дебели, колкото се искаше на баща му.
— Но също така си се превърнал в един от тях — допълни Лирин.
— Цветът на очите ми не променя нищо.
— Не говорех за него, синко. Два чипа не давам дали един човек е светлоок, или не.
Махна с ръка и Каладин му подаде един парцал, с който да почисти палеца. После започна да приготвя малка шина.
— Онова, в което си се превърнал — продължи Лирин, — е убиец. Решаваш проблемите си с юмрук и меч. Надявах се да си намериш място сред военните хирурзи.
— Не ми предоставиха особен избор — каза Каладин, подаде шината и избра няколко бинта, с които да превържат палеца. — Дълга история е. Ще ти я разкажа някой път.
„Или поне по-малко угнетяващите моменти от нея“, добави наум.
— Предполагам, че няма да останеш.
— Не. Трябва да проследя онези парши.
— Още убийства, тогава.
— Значи искрено вярваш, че не бива да се сражаваме с Пустоносните, така ли, татко?
Лирин се поколеба.
— Не — прошепна. — Зная, че войната е неизбежна. Просто не исках ти да бъдеш част от нея. Виждал съм какво прави тя с хората. Тя одира душите им живи, а това са рани, които не се лекуват.
Той закрепи стабилно шината, обърна се към Каладин и допълни:
— Ние сме хирурзи. Нека останалите удрят и трошат; ние не бива да нараняваме хората.
— Не — отвърна Каладин. — Ти си хирург, тате, но аз съм нещо различно. Аз гледам от ръба.
Думите на Далинар Колин. Каладин се изправи и добави:
— Ще защитя онези, които се нуждаят от това. Днес това означава, че трябва да издиря и открия начин да унищожим Пустоносните.
Лирин извърна поглед.
— Много добре. Много… много се радвам, че се върна, синко. Радвам се, че си в безопасност.
Каладин положи длан на рамото на баща си.
— Животът преди смъртта, татко.
— Иди да видиш майка си, преди да потеглиш — заръча му Лирин. — Има да ти покаже нещо.
Каладин се намръщи, но излезе от помещението и се запъти към кухнята. Вътрешността на имението се осветяваше само от свещи, и то — не много. Където и да отидеше, заварваше сенки и мъждукаща светлина.
Напълни канчето си с прясна вода и намери един малък чадър. Щеше да му е необходим, за да може да чете картите под дъжда. След това отиде на горния етаж, за да види Ларал в библиотеката. Рошоне се беше оттеглил в стаята си, но тя седеше на писалището с далекосъобщителя пред нея.
Момент. Той работеше. Рубинът му сияеше.
— Светлина на Бурята! — възкликна Каладин и го посочи.
— Естествено — отвърна тя, като смръщи вежди. — Фабриалите не могат да работят без нея.
— Откъде сте намерили заредени сфери?
— Бурята — обясни Ларал. — Само преди няколко дни.
По време на сблъсъка с Пустоносните, Отеца на Бурята бе създал една необичайна буря, която да противостои на Вечната Буря. Каладин беше изпреварил фронта ѝ с летене, докато се сражаваше с Убиеца в Бяло.
— Онази буря беше неочаквана — каза Каладин. — Как изобщо сте разбрали, че трябва да оставите сферите навън?
— Кал — отговор тя, — не е толкова трудно да се окачат малко сфери, когато задуха бурята.
— Колко имате?
— Малко — отговори Ларал. — Ардентите разполагат с няколко — не бях единствената, която се беше сетила. Виж, намерих човек в Ташикк, готов да предаде съобщение на Навани Колин, майката на краля. Нали това намекна, че искаш? Наистина ли смяташ, че ще ти отговори?