Отговорът, за щастие, пристигна под формата на думи от далекосъобщителя.
— „Капитане?“ — прочете на глас Ларал. — „Пише Навани Колин. Вие ли сте, наистина?“
Тя примигна, после вдигна очи към него.
— Аз съм — отговори Каладин. — Последното, което направих, преди да тръгна, беше да говоря с Далинар на върха на кулата.
Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да докаже самоличността му.
Ларал трепна, после написа думите му.
— „Каладин, пише Далинар“, — прочете следващото съобщение тя. — „Какво ще докладваш, войнико?“
— Положението е по-добро от очакваното, сър — каза Каладин и описа накратко нещата, които беше открил. Завърши, като отбеляза: — Опасявам се, че са си тръгнали, защото са сметнали Огнекамък за маловажен и затова не са си направили труда да го разрушат. Поръчах да ми приготвят кон и карти. Смятам, че ще мога да проуча накъде са тръгнали и да открия нещо повече за тях.
— „Внимавай“ — гласеше отговорът на Далинар. — „Не ти е останала Светлина на Бурята, така ли?“
— Може би ще успея да се сдобия с малко. Съмнявам се, че ще е достатъчно да стигна с нея обратно у дома, но ще помогне.
Изминаха няколко минути, преди Далинар да отговори, и Ларал се възползва от тази възможност, за да смени хартията.
— „Инстинктите ти са остри, капитане“ — пристигна най-после отговор. — „Чувствам се като сляп в тази кула. Доближи се до врага достатъчно да откриеш какво правят, но не поемай ненужни рискове. Вземи далекосъобщителя и ни изпращай по един глиф всяка вечер, за да знаем, че си в безопасност.“
— Разбрано, сър. Животът преди смъртта.
— „Животът преди смъртта.“
Ларал го погледна и той кимна в знак, че разговорът е приключил. Опакова му далекосъобщителя, без да каже и дума, той го взе благодарно, излезе с бърза крачка от стаята и се спусна по стълбите. Смяташе да попита дали някой друг разполага със заредени сфери, но го разсея гледката на майка му. Видя я да разговаря с няколко млади момичета, прегърнала бебе в ръце. Какво правеше с…
Каладин застина в подножието на стълбището. Малкото момче беше на около годинка, дъвчеше пръстите си и си бърбореше нещо.
— Каладин, запознай се с брат си — обърна се към него Хесина. — Някои от момичетата го наглеждаха, докато аз помагах на баща ти.
— Брат — прошепна Каладин.
Никога не му беше минавало през ума. Майка му щеше да навърши четиридесет и една години скоро и…
Брат.
Каладин протегна ръка. Майка му му позволи да вземе момченцето — в ръце, които изглеждаха прекалено груби да докосват такава нежна кожа. Каладин потръпна, после прегърна детето силно към себе си. Спомените от това място не го бяха пречупили, завръщането при родителите му не го беше накарало да изгуби контрол над себе си, но това…
Не успя да възпре сълзите. Чувстваше се като глупак. Не че това променяше нещо — войниците от Мост Четири бяха новите му братя, и му бяха също толкова близки, колкото ако бяха кръвни роднини.
И все пак, той плачеше.
— Как се казва?
— Ороден.
— „Дете на мира“ — прошепна Каладин. — Хубаво име. Много хубаво име.
Зад него се приближи ардентка, понесла калъф за свитъци. Проклятие, Зехеб ли беше това? Още жива, както му се струваше — макар че тя открай време изглеждаше по-древна от самите скали. Каладин подаде малкия Ороден обратно на майка си, избърса очи и взе калъфа.
В ъглите на помещението се трупаха хора. Представляваше същинско зрелище: синът на хирург, който се беше превърнал в роб, а после — в Мечоносец. Огнекамък нямаше да види толкова оживление в близките сто години.
Поне не и ако Каладин имаше думата по въпроса. Кимна на баща си — който беше пристъпил пред прага на салона, — после се обърна към тълпата.
— Разполага ли някой със заредени сфери? Ще ви ги платя — по два чипа за една. Донесете ми ги.
Сил изпърха покрай него, докато събираха сферите, а майка му ги заменяше с обещаните чипове вместо него. В крайна сметка се намериха само колкото за една торбичка, но на него му се струваха като несметно богатство. Поне нямаше да има нужда от конете.
Завърза торбичката, после погледна през рамо към баща си, който тъкмо се беше приближил. Лирин извади малък, светещ диамант от джоба си и му го подаде.
Каладин го взе, после хвърли бърз поглед към майка си и детето в ръцете ѝ. Неговият брат.
— Искам да ви отведа на безопасно място — обърна се той към Лирин. — Сега трябва да тръгвам, но скоро ще се върна. И ще ви заведа в…
— Не — прекъсна го Лирин.
— Татко, настъпва Опустошението — каза Каладин.