Хората наоколо възкликнаха тихо, в очите им се появи уплаха. Бурите да го отнесат; трябвало беше да проведат този разговор насаме. Приведе се по-близо до Лирин.
— Знам едно сигурно място. За теб, за мама. За малкия Ороден. Моля те, не проявявай твърдоглавие поне веднъж.
— Можеш да ги заведеш, ако са съгласни — каза Лирин. — Но аз ще остана тук. Особено ако… онова, което току-що каза, е вярно. Тези хора ще имат нужда от мен.
— Ще видим. Ще се върна веднага, щом мога.
Каладин стисна зъби и отиде пред входната врата на имението. Отвори я и остави звуците на дъжда и аромата на подгизналата земя да нахлуят вътре.
Спря се за миг, обърна се и огледа помещението, пълно с мърлявите, бездомни и уплашени жители на града. Бяха чули какво каза, но всъщност вече го знаеха. Беше доловил шепота им. Пустоносни. Опустошението.
Не можеше да ги остави така.
— Чухте ме правилно — обърна се той на висок глас към стотината души, които се бяха събрали в просторното фоайе на имението, включително Рошоне и Ларал, които бяха застанали на стълбището към втория етаж. — Пустоносните са се завърнали.
Мърморене. Страх.
Каладин пое малко от Светлината на Бурята, която носеше в торбичката си. Чист, прозрачен дим започна да се издига от кожата му, ясно видим в сумрачното помещение. Оттласна се нагоре така, че се издигна във въздуха, и добави Оттласкване надолу, и по този начин остана да се носи на около половин метър от пода, сияейки. Сил се превърна от мъгла във Вълшебен меч в ръката му.
— Върховният принц Далинар Колин — заговори Каладин, а пред устните му заиграха облачета Светлина на Бурята, — възроди Сияйните рицари. И този път ние няма да ви предадем.
Израженията в помещението варираха от такива на обожание до такива на ужас. Каладин откри баща си сред тълпата. Челюстта на Лирин беше увиснала. Хесина притискаше невръстното дете в обятията си, на лицето ѝ бе изписано дълбоко благоговение, а около главата ѝ се носеше пръстен от сини духчета на възхищението.
„Ще те защитя, дете“, помисли Каладин към братчето си. „Ще защитя всички тях.“
Кимна към родителите си, после се обърна, Оттласна се навън и се стрелна в мократа нощ. Щеше да спре при Стрингкен, на около половин ден пеша разстояние на юг — или съвсем кратко, щом летеше, — и да види дали ще може да презареди сферите там.
А после щеше да открие Пустоносните.
8
Една могъща лъжа
„Независимо от онзи момент, мога искрено да кажа, че тази книга се зароди в мен още през младостта ми.“
Шалан рисуваше.
Драскаше по скицника си с резки, смели движения на пръчицата въглен. На всеки няколко щриха я завърташе в пръстите си, за да рисува с остри ъгли и линиите да бъдат възможно най-наситеночерни.
— Хммм… — обади се Шарка откъм прасците ѝ, където красеше полата ѝ подобно на бродерия. — Шалан?
Тя продължи да изпълва страницата с черни щрихи.
— Шалан? — повтори Шарка. — Разбирам защо ме мразиш, Шалан. Не исках да ти помагам да убиеш майка си, но това се получи. Това направих…
Шалан стисна зъби и продължи да скицира. Седеше пред Уритиру, облегнала гръб на един едър, хладен камък. Пръстите на краката ѝ бяха измръзнали, а духчета на студа растяха от земята наоколо като шипове. Рошавата ѝ коса се вееше около лицето заради вятъра и ѝ се налагаше да затиска листа хартия на скицника с палци, левия от които беше увила в ръкава си.
— Шалан… — обади се пак Шарка.
— Всичко е наред — каза Шалан с приглушен глас, а вятърът замря. — Просто… просто ме остави да рисувам.
— Хммм… — отвърна Шарка. — Могъща лъжа…
Прост пейзаж; трябва да беше в състояние да нарисува един прост, успокоителен пейзаж. Седеше на ръба на една от десетте платформи на Клетвените порти, която се издигаше три метра по-високо от основното плато. По-рано същия ден беше задействала Клетвената порта и беше помогнала на още няколкостотин от хилядите, които чакаха в Нарак, да дойдат. За известно време щеше да прави само това: всяка употреба на устройството ѝ костваше невероятно количество Светлина на Бурята. Дори като се имаха предвид всички скъпоценни камъни, които новодошлите бяха донесли, не ѝ оставаше особено много.
Освен това не ѝ оставаше и много от самата нея. Само един завършен Сияен рицар можеше да управлява контролните устройства в средата на всяка платформа, за да осъществи замяната. Засега такава беше само Шалан.
Всеки път трябваше да привиква Вълшебния си меч. Меча, с който беше убила майка си. Истина, която беше изговорила като Идеал за нейния орден Сияйни рицари.