Истина, която поради това вече не можеше да избутва към дъното на съзнанието си и да забравя.
„Просто рисувай.“
Градът обхващаше почти целия хоризонт. Простираше се невъзможно високо, и ѝ беше много трудно да вмести огромната кула на страницата. Ясна беше издирила това място с надеждата да открие древни книги и записки; дотук не бяха успели да намерят нищо подобно. Вместо това, Шалан се мъчеше да разбере кулата.
Ако успееше да я овладее и превърне в скица, дали най-после щеше да възприеме невероятните ѝ размери? Не можеше да намери ъгъл, от който да я вижда цялата, затова се съсредоточаваше в детайлите. Балконите, формата на полетата, входовете на пещероподобните помещения — досущ пастта на някой огромен звяр, готов да погълне, смели, покори.
В крайна сметка се получи не скица на самата кула, а множество пресечени линии върху поле от по-меки щрихи с въглен. Тя се втренчи в рисунката, а едно вятърно духче мина покрай нея и накара страниците да прошумолят. Шалан въздъхна, пусна пръчицата въглен в торбата си и извади един влажен парцал, с който избърса пръстите на свободната си ръка.
Долу на платото се бяха събрали роти войници, които изпълняваха военни учения. Мисълта, че всички те живееха заедно в кулата, безпокоеше Шалан. Което беше глупаво. Тя беше просто сграда, все пак.
Но такава, каквато не можеше да нарисува.
— Шалан… — започна Шарка.
— Ще се оправим — каза тя, без да сваля поглед от хоризонта напред. — Не си виновен ти, че родителите ми са мъртви. Не си ти причината.
— Можеш да ме мразиш — отговори Шарка. — Ще те разбера.
Шалан затвори очи. Не искаше той да я разбира. Искаше той да я убеди, че греши. Имаше нужда да греши.
— Не те мразя, Шарка — каза Шалан. — Мразя меча.
— Но…
— Ти не си мечът. Мечът съм аз, баща ми, животът, който водехме, и начинът, по който всичко се промени.
— Не… — проговори тихо Шарка. — Не разбирам.
„Бих се изненадала, ако разбираше“, помисли си Шалан. „Защото аз определено не разбирам.“ За щастие се разсея от съгледвача, който тъкмо се изкачваше по рампата към платформата, където се беше настанила. Тъмнооката жена беше облечена в бяло и синьо, с панталони под полата и дълга, тъмна алетска коса.
— Ъ-ъ… Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, след като се поклони. — Върховният принц изпрати да ви повикам.
— Ще му се не види — каза Шалан на глас, макар че вътрешно изпита облекчение, че ѝ се отваря някаква работа.
Подаде скицника на съгледвачката, за да го подържи, докато си прибере вещите в торбата.
„Тъмни сфери“, помисли си.
Макар че трима от Върховните принцове се бяха присъединили към Далинар за експедицията му до центъра на Пустите равнини, повечето бяха останали тук. Когато се беше появила неочакваната висока буря, Хатам беше получил вести по далекосъобщител от съгледвачите от равнините.
От военния му лагер бяха успели да извадят повечето от сферите си, за да се презаредят, преди бурята да ги удари, поради което се бяха сдобили с много повече Светлина на Бурята, отколкото останалите. Хатам постепенно трупаше състояние, благодарение на търговията с Далинар, който купуваше от него заредени сфери за Клетвените порти.
В сравнение с това, осигуряването на сфери за нейното Светлотъкане не беше кой знае какъв разход — но тя все пак се почувства виновна като видя, че е изразходвала Светлината на Бурята от две от тях, за да се стопли сред мразовития въздух. Трябваше да внимава повече.
Прибра всичко, посегна за скицника си и завари съгледвачката да прелиства страниците, разширила очи.
— Ваше Сиятелство… — каза тя. — Невероятни са.
Няколко от рисунките представляваха скици, нарисувани в перспектива от подножието на кулата, и улавяха бегло усещането за величие, което оставяше Уритиру, но много повече от това събуждаха у зрителя световъртеж. Осъзна с неудоволствие, че е преувеличила сюрреалистичните качества на картината, като е направила перспективата и точките на изчезване нереалистични.
— Опитвам се да нарисувам кулата — каза Шалан, — но не мога да уловя точния ъгъл.
Може би когато се завърнеше Сиятелният господар Мрачни очи, щеше да прелети с нея до някой от другите върхове в планинската верига.
— Никога не съм виждала нещо подобно — каза съгледвачката, като продължи да прелиства страниците. — Как се казва?
— Сюрреализъм — отговори Шалан, взе големия скицник и го стисна под ръка. — Старо течение в изобразителното изкуство. Мисля, че прибегнах до него, когато установих, че не мога да придам на скицата вида, който исках. Вече не го използва почти никой, освен учениците.