— Очите ми накараха мозъка да си помисли, че е забравил да се събуди.
Шалан махна с ръка и съгледвачката я поведе обратно надолу и през платото. Шалан забеляза, че немалко войници на полето са прекъснали занятията си и я наблюдават. Проклятие. Никога повече нямаше да може да бъде просто Шалан, незабележимото момиче от забутано градче. Вече беше „Сияен рицар“, от ордена на Инозвателите. Беше убедила Далинар да се преструва — поне пред хората, — че Шалан принадлежи на орден, който не можеше да създава илюзии. Трябваше да предотврати разпространяването на тази тайна, иначе ефективността ѝ щеше да намалее.
Войниците я зяпаха, сякаш очакваха да ѝ порасне Вълшебна броня, от очите ѝ да забълват пламъци, и накрая да полети и да срине със земята някоя и друга планина. „Сигурно трябва да се опитам да се държа по-властно“, помисли си тя. „По-… рицарски?“
Хвърли поглед на войника, облечен в златисто и червено — цветовете на армията на Хатам. Той моментално сведе поглед и потри молитвата, завързана над лакътя на дясната му ръка. Далинар беше решен да възстанови репутацията на Сияйните, но нямаше как да се промени нагласата на цял един народ само за няколко месеца. Древните Сияйни рицари бяха предали човечеството; макар че много алети изглеждаха готови да дадат на ордените шанс да започнат начисто, други не бяха така великодушни.
И все пак, тя се опита да вдигне брадичка, да изпъне гръб и да върви така, както учителите ѝ ѝ бяха показали. Властта представляваше илюзия на възприятието, както казваше Ясна. Първата стъпка към контрола беше да се видиш като човек, който е в състояние да упражнява контрол.
Съгледвачката я поведе към кулата и нагоре по едно стълбище, към охранявания район на Далинар.
— Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, докато вървяха. — Мога ли да ви задам един въпрос?
— Тъй като това беше въпрос, явно можеш.
— О, ъ-ъ… Хм.
— Няма проблем. Какво искаш да знаеш?
— Вие сте… Сияйна.
— А това е по-скоро твърдение — което ме кара да се усъмня в досегашната си преценка, че можеш.
— Съжалявам. Просто… любопитна съм, Ваше Сиятелство. Как става това? Превръщането в Сияен рицар? Имате Вълшебен меч, нали?
Ето накъде отивали нещата.
— Уверявам те — отговори Шалан, — че е напълно възможно да запазя присъщата си женственост, независимо от изпълнението на рицарския си дълг.
— О — отвърна съгледвачката, която, колкото и да беше странно, изглеждаше разочарована от отговора. — Разбира се, Ваше Сиятелство.
Уритиру явно беше изваян направо в скалите на планината, като скулптура. Ъглите на стаите не бяха изгладени с мазилка и не се забелязваха тухли или отделни камъни. По по-голямата част от стените си личаха тънки пластове скали — красиви ивици с различен оттенък, като платове, натрупани в магазина на някой търговец.
Коридорите често завиваха под странни ъгли и рядко водеха съвсем направо към следващото си пресечно място. Далинар предполагаше, че това е може би тактика за объркване на евентуални натрапници — вид защита на замъка. Резките завои и липсата на остри ъгли караха коридорите да приличат повече на тунели.
На Шалан не ѝ трябваше водач — геоложките пластове, които набраздяваха стените, бяха ясно разпознаваеми. Останалите явно се затрудняваха да ги различават, и се обсъждаше предложението да начертаят указателни знаци по пода. Не забелязваха ли характерната шарка на широкия, червеникав пласт скали, които се редуваха с по-тесни, жълти такива? Просто трябваше да продължат в посоката, където ивиците се издигаха леко нагоре, и щяха да намерят покоите на Далинар.
Скоро пристигнаха и съгледвачката застана на пост пред вратата за в случай, че отново се нуждаеха от нея. Шалан влезе в помещението, което едва до вчера беше стояло празно, но в момента беше напълно обзаведено като обширна заседателна зала, точно пред личните покои на Далинар и Навани.
Адолин, Ренарин и Навани седяха пред Далинар, който се беше изправил, опрял ръце на хълбоците си, и разглеждаше съсредоточено картата на Рошар, закачена на стената. Макар че беше пълно с килими и луксозни мебели, изящното обзавеждане пасваше на мрачната стая като дамска хава на свиня.
— Не съм сигурен как точно да се обърна към азишите, татко — тъкмо казваше Ренарин, когато Шалан влезе. — Новият им император ги прави непредсказуеми.
— Те са азиши — обади се Адолин и махна на Шалан със здравата си ръка. — Как биха могли да не бъдат непредсказуеми? Нали правителството им издава укази дори за правилния начин да си белят плодовете?