— Това е само стереотип — отвърна Ренарин, който носеше униформата си на Мост Четири, но се беше наметнал с одеяло и държеше в ръце чаша димящ чай, въпреки сравнително топлото помещение. — Да, бюрократичната им система е доста тежка. Промяната в правителството пак ще породи безредици. Всъщност би могло да се окаже, че за новия азишки император е по-лесно да промени политиката им, тъй като тя е достатъчно добре определена, за да подлежи на такива промени.
— Не смятам, че имаме повод да се безпокоим за азишите — каза Навани и потупа по тефтерчето си с писалката, след което си записа нещо. — Те се вслушват в гласа на разума; винаги са били такива. А Тукар и Емул? Не бих се изненадала, ако онази тяхна война ги е погълнала достатъчно, за да не обърнат внимание дори на завърналото се Опустошение.
Далинар изръмжа замислено и потърка брадичка с ръка.
— А и онзи военен диктатор в Тукар. Как се казваше?
— Тезим — отговори Навани. — Твърди, че е аспект на Всемогъщия.
Шалан изсумтя и се настани на мястото до Адолин, като остави торбата и скицника си на пода.
— Аспект на Всемогъщия? Е, поне е скромен.
Далинар се обърна към нея, после хвана ръце зад гърба си. Бурята да го вземе, винаги изглеждаше толкова… едър. По-голям от всяка стая, в която се намираше, с вечно сключени вежди, потънал в най-дълбок размисъл. Далинар Колин умееше да накара избора си на меню за закуска да изглежда като най-съдбоносното решение в цял Рошар.
— Сиятелна Шалан — заговори той. — Кажете ми, как бихте подходили вие към княжествата Макабаки? Сега, след като бурята пристигна — както и предупреждавахме, — имаме възможността да преговаряме с тях от позиция на сила. Азир е най-важен, но в момента е посред криза, тъй като не е сигурно кой ще наследи властта. Емул и Тукар, разбира се, воюват — както отбеляза Навани. Бихме могли да използваме информационните мрежи на Ташикк, естествено, но те са твърде изолационистки. Което означава, че остават Йезиер и Лиафор. Може би тяхната намеса би била достатъчно влиятелен фактор, че да убеди съседите им?
И той се обърна към нея очаквателно.
— Да, да… — отговори Шалан замислено. — Наистина съм чувала за няколко от тези места.
Далинар сви устни, а Шарка изхъмка обезпокоено откъм полите ѝ. Далинар не изглеждаше като човек, свикнал да се шегуват с него.
— Простете, Сиятелни господарю — продължи Шалан, като се облегна на стола. — Но съм озадачена защо питате за моето мнение. Зная за тези княжества, разбира се — но познанията ми са по-скоро академични. Бих могла да назова основните им стоки за износ, ако пожелаете, но що се отнася до външната им политика… Е, аз не бях говорила дори с хора от Алеткар, преди да напусна родината си. А сме съседи!
— Разбирам — отвърна с мек глас Далинар. — Духчето ви би ли могло да ни предложи някакъв съвет? Бихте ли го привикала да разговаря с нас?
— Шарка ли? Той не е особено запознат с нашия вид, което е и причината изобщо да бъде тук — обясни тя и се размърда на стола. — И ако позволите да говоря направо, Сиятелни господарю, струва ми се, че го е страх от вас.
— Е, явно не е глупав — отбеляза Адолин.
Далинар стрелна сина си с поглед.
— Недей така, татко — продължи Адолин. — Знаеш, че ако някой изобщо е в състояние да уплаши природна стихия, то това ще бъдеш ти.
Далинар въздъхна, обърна се и положи длан на картата. Странно, но Ренарин беше онзи, който се изправи от мястото си, като остави настрани одеялото и чашата си, приближи се до баща си и опря длан на рамото му. Младежът изглеждаше още по-слаб и висок, застанал до Далинар, и макар че косата му не беше така светла, както тази на Адолин, сред нея все пак се забелязваха руси кичури. Контрастът между него и Далинар беше така необичаен, сякаш двамата нямаха нищо общо.
— Просто е толкова голям, сине — каза Далинар, още загледан в картата. — Как бих могъл да обединя цял Рошар, когато дори не съм посещавал много от тези княжества? Думите на младата Шалан бяха мъдри, макар че тя може би не го осъзнава. Ние не познаваме тези народи. Как може да се очаква да поема отговорност за тях? Иска ми се да можех да видя всичко…
Шалан се размърда на мястото си. Обзе я чувството, че са забравили за присъствието ѝ. Може би бяха изпратили да я повикат, защото бе имал нужда от помощта на някой от Сияйните си рицари, но динамиката на дом Колин винаги беше включвала основно семейството. В това отношение, тя беше натрапник.
Далинар се обърна и отиде да си сипе чаша вино от затоплената кана, оставена близо до вратата. Когато мина покрай Шалан, тя почувства нещо необичайно. Нещо отвътре подскочи, сякаш част от нея беше притеглена от него.