Вдигна поглед към Адолин и продължи:
— Повечето от хората, които бих зачислил към разследване като за този случай, са мъртви. Нитер, Малан… Кралската стража е в същото състояние, а мъжете от мостовете — въпреки всичките им качества, — нямат никакъв опит с подобни неща. Ще ми се наложи да го поверя на теб, синко.
— На мен? — възкликна Адолин.
— Справи се добре с разследването на случилото се със седлото на краля — макар и в крайна сметка да се оказа донякъде безплодно търсене. Аладар е Върховен принц на Осведомяването. Иди при него, обясни му какво е станало и заповядай на един от екипите му за поддържане на реда да проучат случая, а след това надзиравай работата им като моя свръзка.
— Искаш да поема разследването на смъртта на Садеас? — попита отново Адолин.
Далинар кимна и клекна до трупа, макар че Шалан нямаше представа какво очаква да види. Мъжът беше пределно мъртъв.
— Ако поверя тази задача на сина си, това може би ще убеди хората, че наистина държа да открием извършителя. А може би не — може просто да решат, че съм сложил за отговорник човек, който ще опази тайната. Ясна много ми липсва, Бурята да го вземе. Тя щеше да знае как да представим нещата така, че общественото мнение да не се обърне срещу нас. Така или иначе, сине — заеми се с това, както трябва. Увери се, че останалите Върховни принцове са наясно поне с факта, че сме сериозно загрижени за тези убийства и решени да открием човека, който ги е извършил.
Адолин преглътна тежко.
— Разбирам.
Шалан присви очи. Какво му ставаше? Хвърли поглед към Ренарин, който продължаваше да стои горе, на ръба на празния басейн. Той следеше Адолин с немигащите си сапфирени очи. По принцип беше малко особен, но сега явно знаеше нещо, което на нея не ѝ беше известно.
Шарка изхъмка тихо откъм полите ѝ.
В крайна сметка, Далинар и Навани отидоха да говорят със Себариал. Щом си тръгнаха, Шалан веднага стисна Адолин за ръката.
— Какво има? — изсъска му тя. — Познавал си мъртвеца, нали? Знаеш ли кой го е убил?
Той я погледна право в очите.
— Нямам представа кой го е направил, Шалан. Но ще разбера.
Тя се вгледа в светлосините му очи изпитателно. Бурята да го отнесе, какво си беше въобразила? Адолин беше прекрасен човек, но умееше да лъже също толкова убедително, колкото едва проходило дете.
Той се отдалечи с тежки стъпки, а Шалан забърза след него. Ренарин остана в стаята, загледан след тях, докато Шалан не се отдалечи достатъчно, че когато се обърна през рамо, не можа вече да го види.
10
Отвличане на вниманието
„Ереста ми вероятно може да се проследи до онези дни от моето детство, когато тези идеи се появиха за пръв път.“
Каладин скочи от върха на хълма и спести от Светлината на Бурята, като се Оттласна нагоре само толкова, колкото да се издигне малко.
Понесе се през дъжда, обърнат към върха на съседния хълм. Долината под него беше обрасла с вивимови дървета, преплели тънките си клони в почти непроницаема стена от зеленина.
Приземи се леко, като се плъзна по мокрите камъни покрай няколко духчета на дъжда като сини свещи. Прекъсна Оттласкването си и когато притеглянето на земята отново му подейства, премина плавно в бърз марш. Беше се научил да марширува още преди да се научи да борави с копието или щита. Усмихна се. Почти чуваше острия глас на Хав да дава заповеди от края на редицата, където помагаше на онези, които изоставаха. Хав обичаше да казва, че веднъж като се научат да маршируват в крак, да се научат да се бият е лесна работа.
— Усмивка? — обади се Сил.
Беше приела формата на едра капка дъжд, която летеше във въздуха успоредно с него, сякаш падаше в грешната посока. Изглеждаше както естествено, така и страшно неестествено. Правдоподобна невъзможност.
— Права си — отвърна Каладин, по чието лице се стичаха вадички дъжд. — Трябва да бъда по-сериозен. Нали сме тръгнали да гоним Пустоносни. Проклятие, ама че странно звучеше това.
— Не те порицавам.
— Понякога ми е трудно да позная.
— А това пък какво означава?
— Преди два дни открих, че майка ми е още жива, така че нейната позиция не е свободна. Спри да се опитваш да я заемеш.
Той се Оттласна леко нагоре, след което се остави да се плъзне надолу по мокрите камъни на стръмния хълм, застанал настрани. Подминаваше отворени скални пъпки и увивни лози, набъбнали от непрекъснатия дъжд. След дъждовния сезон откриваха също толкова много мъртви растения, колкото след някоя по-силна буря.
— Е, аз не се и опитвам да ти бъда майка — отговори Сил, все още дъждовна капка. Разговорите с нея понякога бяха много сюрреалистично преживяване. — Макар че наистина се случва да те скастря от време на време, ако си прекалено мрачен.