Той изръмжа.
— Или когато отказваш да разговаряш с мен — додаде тя и се превърна в млада жена, облечена в хава, седнала във въздуха и с чадър в ръка. — Мой важен и тържествен дълг е да нося щастие, светлина и радост в света ти, когато упорстваш да се държиш като кисел идиот. Тоест през повечето време. Така че, това е.
Каладин се засмя и взе малко Светлина от Бурята, докато тичаше нагоре по хълма, след което се хлъзна надолу до следващата долинка. Земеделските площи тук бяха първокачествени; не беше случайно, че Садеас ценеше така високо района Акани. В културно отношение не се отличаваше с нищо, но тучните полета изхранваха може би половината княжество с лавис и талев. Останалите села се бяха специализирали в отглеждането на големи стада свине за кожа и месо. Гъмфремовете, нещо като чулоподобни зверове, бяха по-рядко срещани тревопасни животни, които се отглеждаха за скъпоценните им ядра, които — макар и малки — позволяваха да се Превръща месо.
Сил се превърна в ивичка светлина и се стрелна пред него, описвайки спирали във въздуха. Трудно му беше да не чувства духа си приповдигнат, дори сред такова неприятно време. Беше прекарал целия път до Алеткар в бързане и опасения — а после и убеждение, — че е закъснял да спаси Огнекамък. Да завари родителите си живи… Е, това беше една неочаквана благословия. От онзи вид, които се случваха извънредно рядко в живота му.
Затова той се поддаде на настоятелния зов на Светлината на Бурята. Бягай. Скачай. Макар че бе прекарал вече два дни в преследване на Пустоносните, изтощението на Каладин беше изчезнало. В полуразрушените села, през които минаваше, нямаше много празни легла, но беше успял да си намери покрив, под който да се подслони, и нещо топло за хапване.
Беше започнал от Огнекамък и продължил нататък под формата на спирала, която се разширяваше от него — обикаляше селата, разпитваше какво се е случило с местните парши и предупреждаваше хората, че тежката буря ще се върне. Дотук не беше открил и едно място, което да е било нападнато.
Стигна върха на следващия хълм и спря. Един изгладен от времето каменен стълб отбелязваше кръстопът. Когато беше млад, никога не му се беше случвало да се отдалечи толкова от Огнекамък, макар че беше на не повече от два-три дни път оттам.
Сил се стрелна да го настигне, докато той оглеждаше стълба, заслонил очи под дъжда. Глифите и простичката карта, издълбани върху него, показваха разстоянието до следващия град — но той не се нуждаеше от тази информация. Вече го различаваше като далечно петънце сред мрачния пейзаж. Доста голямо селище според местните стандарти.
— Хайде — подкани той и тръгна да се спуска от другата страна на хълма.
— Смятам — отбеляза Сил, която се приземи на рамото му и се превърна отново в момиче, — че от мен би излязла прекрасна майка.
— И какво те наведе на тази мисъл?
— Ти си онзи, който подхвана темата.
Когато я беше сравнил със собствената си майка, задето му натякваше едно и също?
— Можеш ли изобщо да имаш деца? Малки духчета?
— Представа си нямам — заяви Сил.
— Наричаш Отеца на Бурите свой баща. Нали така? Тоест, родила си се заради него?
— Може би? Така смятам. По-скоро може да се каже, че ми е помогнал да се оформя. Помогна ни да намерим гласа си.
Тя наклони глава и добави:
— Да. Направи някои от нас. Направи мен.
— Значи може би си способна на такова нещо — каза Каладин. — Да намериш, ъ-ъ, частици от вятъра? Или от Чест? И да им придадеш форма?
Оттласна се и прелетя над туфа скални пъпки и увивни лози, като стресна групичка кремлинги, приземявайки се, и ги накара да се разбягат от почти напълно оглозгания скелет на норка, над който се бяха струпали. Най-вероятно остатък от вечерята на някой по-едър хищник.
— Хммм — проточи Сил. — Аз наистина бих била чудесна майка. Бих научила малките духчета да летят, да се носят по вятъра, да те тормозят…
Каладин се усмихна.
— По-скоро би се отплеснала по някой любопитен бръмбар и би отлетяла, като ги зарежеш в някое чекмедже или нещо подобно.
— Глупости! Защо да оставям децата си в чекмедже? Прекалено скучно. Виж, в обувката на някой Върховен принц…
Каладин прелетя остатъка от разстоянието до селото. Гледката на срутените сгради в западния му район помрачи настроението му. Макар пораженията отново да бяха по-малко, отколкото очакваше, всеки град или село дотук бяха загубили някои от жителите си заради свирепите ветрове и светкавиците.