Това село — Хорнхолоу, както пишеше на картата, — се намираше на място, което някога би се считало за идеално разположение: в падинка, заслонена от бурите от един хълм на изток. Имаше между двайсет и трийсет постройки, включително две големи убежища за бури, където пътниците можеха да отседнат — но в околността бяха разпръснати и много по-далечни сгради. Тази земя принадлежеше на Върховния принц, и амбициозните тъмнооки с достатъчно висок нан можеха да получат позволение да посеят ниви върху някой от необработените хълмове в покрайнините и да задържат част от реколтата за себе си.
Няколко сферични фенера осветяваха площада, където хората тъкмо се бяха струпали на градско събрание. Удобно съвпадение. Каладин се спусна към светлините и вдигна длан встрани. Сил последва неизказаната заповед и се появи там, приела формата на Вълшебен меч: лъскав и красив, със символа на Бягащите по вятъра, ясно видим в средата му, и линии, които се точеха от него към дръжката — вдлъбнатини в метала, които приличаха на развети кичури коса. Макар Каладин да предпочиташе копието, Мечът беше символ.
Приземи се близо до центъра на селото, до голямата главна цистерна, в която събираха вода и филтрираха крем. Положи Вълшебния меч на рамото си и протегна другата си ръка, готов за реч. „Жители на Хорнхолоу, аз съм Каладин, от ордена на Сияйните рицари. Дойдох, за да…“
— Сиятелен господарю! — един пълен, светлоок мъж се завтече към него от тълпата.
Носеше дълго наметало против дъжд и широкопола шапка. Изглеждаше нелепо, но все пак сега бяха дните на дъждовния сезон. Непрекъснатият дъжд не вдъхновяваше особено модни тоалети.
Мъжът плесна с ръце енергично и двама арденти се присъединиха със залитане към него, понесли бокали, пълни със светещи сфери. Струпаните около площада хора си шепнеха и съскаха, а духчета на очакването пърхаха навсякъде, сякаш носени от невидим вятър. Няколко мъже вдигнаха малките си деца на рамене, за да могат да виждат по-добре.
— Отлично — промърмори тихо Каладин. — Превърнал съм се в междуградска атракция.
Наум чу как Сил се изкикотва.
Е, най-добре да изнесе хубаво представление. Вдигна Вълшебния меч високо над главата си, с което предизвика възторжените викове на тълпата. Бе готов да се обзаложи, че повечето хора на този площад доскоро са проклинали Сияйните рицари, но това изобщо не си личеше, като се имаше предвид какъв ентусиазъм изразяваха в момента. Беше му трудно да повярва, че цели векове недоверие и демонизиране могат да бъдат забравени така бързо. Но небето се беше превърнало във врящ казан, а земята беше в хаос, и хората се нуждаеха от някакъв символ на надежда.
Каладин отпусна Меча. Познаваше отлично опасностите, които криеха в себе си символите. Амарам беше такъв за него, макар и вече отдавна.
— Знаели сте, че ще пристигна — обърна се той към градоначалника и ардентите. — Получили сте вест от съседите си. Съобщили ли са ви какво им казах?
— Да, Сиятелен господарю — каза светлоокият мъж и направи енергичен жест, с който го подкани да вземе сферите.
Докато Каладин правеше именно това — и ги заменяше с изразходваните, които беше взел от предишния град, — изражението на лицето му помръкна забележимо.
„Очаквахте да платя две за едно, както в първите няколко града, нали?“, помисли си Каладин, леко развеселен. Е, наистина пусна няколко допълнителни тъмни сфери. Предпочиташе да му се носи репутация на щедър, особено ако това помагаше на новините да се разпространяват по-бързо, но не можеше да си позволи да губи по половината си сфери след всяко изразходване.
— Благодаря ви за усилието — каза той, като извади няколко малки скъпоценни камъка. — Не мога да посетя всяко населено място в областта. Ще се наложи да изпратите послание до всяко от близките села, с което да ги успокоите и да им предадете заповедта на краля. Ще платя услугата на бегачите ви.
Огледа морето от нетърпеливи лица и не можа да потисне спомена за онзи подобен ден в Огнекамък, когато той и останалите жители на града бяха чакали жадно да зърнат новия си градоначалник.
— Разбира се, Сиятелен господарю — откликна светлоокият мъж. — А сега бихте ли желали да си починете и да хапнете нещо? Или ще предпочетете да видите причината за нападението веднага?
— Нападението ли? — попита Каладин, внезапно обезпокоен.
— Да, Сиятелен господарю — каза пълният светлоок. — Нали затова сте дошъл? Заради дивите парши, които ни нападнаха?
„Най-после!“, помисли си Каладин наум, а на глас каза:
— Заведете ме. Веднага.
Бяха нападнали един склад за зърно на границата на града. Сместен в тясното пространство между два хълма и оформен като купол, той беше понесъл Вечната Буря, без един камък да се размести от стените му. Това правеше особено неприятно обстоятелството, че Пустоносните бяха изтръгнали вратата му и бяха ограбили цялото му съдържание.