— Добре запознат съм с това как стоят нещата.
— Сигурен ли си? — попита Сил. — Може да помолим ардентката да ти нарисува картинка. Май би го направила с голяма охота.
— Сил…
— Просто искам да си щастлив, Каладин — прекъсна го тя, стрелна се от рамото му и описа няколко кръгчета около него, отново ивичка светлина. — Хората във връзки са по-щастливи.
— Това — отвърна Каладин — е явно невярно твърдение. Някои може би са. Но познавам много, които не са.
— Хайде де. Ами Светлотъкачката? Нея май я харесваше.
Думите ѝ бяха неприятно близки до истината.
— Шалан е сгодена за сина на Далинар.
— Е, и? Ти си по-добър от него. Нямам му грам доверие.
— Ти нямаш доверие на никого, който носи Вълшебно острие, Сил — въздъхна Каладин. — Вече сме го обсъждали. Не е белег за лош характер да си свързан с някое от оръжията.
— Е, хайде някой да завърти трупа на някоя твоя сестра за краката и да видим дали тогава ще ти се стори като „белег за лош характер“, или не. Само отклоняваш темата. Онази Светлотъкачка може да е за теб…
— Шалан е светлоока — отсече Каладин. — Край на дискусията.
— Но…
— Край — настоя той и пристъпи в дома, обитаван от светлооките на селището. После добави приглушено: — И спри да шпионираш хората в интимни моменти. Гадно е.
Сил говореше така, сякаш очакваше да присъства, когато Каладин… Е, той никога не се беше замислял по въпроса, но тя наистина го съпътстваше навсякъде другаде. Щеше ли да успее да я убеди да изчака отвън? Все пак щеше да го подслушва, ако не и да се промъкне вътре, за да гледа. Отче на Бурята. Животът му ставаше все по-странен и по-странен. Опита се — неуспешно — да прогони представата как лежи в леглото с някоя жена, докато Сил седи на таблата над главата му, надава окуражителни възгласи и му дава съвети…
— Сиятелен господарю? — обади се градоначалникът от вътрешността на дневната на малката къща. — Добре ли се чувствате?
— Болезнен спомен — отвърна Каладин. — Сигурни ли са съгледвачите за посоката, в която са поели паршите?
Мъжът погледна през рамо към един рошав мъж, облечен в кожени дрехи и с лък на гърба, който бе застанал до закования с дъски прозорец. Ловец с капани, с разрешително от местния Сиятелен господар да лови норки на неговите територии.
— Следвах ги в продължение на половин ден, Сиятелен господарю. И за момент не се отклониха. Право към Колинар, в самия Келек бих се заклел.
— Натам съм тръгнал и аз — каза Каладин.
— Искате ли да ви заведа, господарю? — попита ловецът.
Каладин почерпи от Светлината на Бурята.
— Боя се, че само ще ме забавиш.
После кимна на мъжете, излезе навън и се Оттласна нагоре. Струпаните на улицата и по покривите долу хора го изпратиха с възторжени викове, докато се отдалечаваше.
Миризмата на конете напомняше на Адолин за младостта му. Пот, тор и сено. Хубави миризми. Истински миризми.
Беше прекарал много от дните си тогава, преди да се превърне във възрастен мъж, в армията до баща си, по време на битките по границата с Я Кевед. Тогава той още се боеше от конете, макар че никога не би си го признал. Бяха толкова по-бързи и по-интелигентни от чуловете.
И така чуждоземни. Целите покрити с козина — която го караше да потреперва, щом ги докоснеше, — и с големи, стъклени очи. А онова дори не бяха истински коне. Независимо от усилията да ги развъждат породисти, конете, които яздеха по време на онези битки, бяха обикновени чистокръвни шинове. Скъпи, да. Но, именно заради това, по дефиниция не и безценни.
Не като създанието, което стоеше пред него сега.
Държаха добитъка на Колин в далечната северозападна част на кулата, на приземния етаж, близо до мястото, където проникваха ветровете от планините отвън. Хитроумното разположение на коридорите, измислено от кралските инженери, проветряваше миризмите на вътрешните помещения, но за сметка на това ги правеше и доста хладни.
Гъмфремове и свине пълнеха някои от стаите, а обикновените коне се държаха в други. В някои имаше дори от брадвохрътките на Фелт — животни, които вече изобщо не ходеха на лов.
Тези общи помещения, обаче, не бяха достатъчно добри за коня на Тоягата. Не, огромният, черен ришадийски жребец беше получил собствена поляна — достатъчно обширна да служи за пасище, под открито небе и на наистина завидно приятно място, ако се абстрахираше човек от миризмите на останалите животни.
Когато Адолин се появи от вътрешността на кулата, едрото черно чудовище препусна към него в галоп. Ришадийските коне бяха достатъчно големи да носят боец във Вълшебна броня, без това да ги накара да изглеждат дребни, и често ги наричаха „третата Вълшебна принадлежност“. Меч, Броня и Жребец.