Това определение не беше достатъчно добро за тях. Човек не можеше да си спечели ришадийски кон просто като победи някого в битка. Те избираха ездачите си сами.
„Но така е било и с Мечовете, предполагам“, помисли си Адолин, докато Галан душеше леко ръката му. „Представлявали са духчета, които сами определят следващия си собственик.“
— Хей — каза Адолин, като почеса муцуната на коня с лявата си ръка. — Малко е самотно тук, нали? Съжалявам. Иска ми се да не се налагаше да стоиш сам повече…
Млъкна, защото гласът му изневери. Галан пристъпи по-близо и се извиси над него, но някак продължи да излъчва кротост и спокойствие. Опря муцуна във врата на Адолин, после изпръхтя остро.
— Уф — каза Адолин и обърна главата на коня настрани. — Това е миризма, без която спокойно бих могъл да мина.
Потупа Галан по шията, после протегна ръка към торбата на рамото си, но рязката, остра болка в китката отново му напомни за раната му. Пъхна здравата си ръка вътре и извади няколко захарни бучки, които Галан побърза да изхрупа.
— Същият си като леля Навани — отбеляза Адолин. — Затова дойде на бегом, нали? Подуши, че нося лакомства.
Конят обърна глава и впери в Адолин едното си воднистосиньо око с правоъгълна зеница в средата. Изглеждаше почти… обиден.
Адолин често се чувстваше така, сякаш може да улови чувствата на собствения си ришадийски кон. Между него и Чистокръвен беше съществувала… връзка. По-деликатна и неопределима от връзката между мъжа и меча му, но все пак не можеше да се отрече.
Е, Адолин наистина говореше на меча си понякога, така че можеше да се каже, че има такива навици.
— Извинявай — каза той. — Зная, че двамата обичахте да препускате заедно. И… не знам дали татко ще има възможността да слиза да те вижда особено често оттук нататък. Беше започнал да избягва битките още преди да го натоварят с всички тези отговорности. Затова реших, че ще е добре да минавам от време на време и да те наглеждам.
Конят изпръхтя силно.
— Не да те яздя — обясни Адолин, доловил възмущението в движенията на жребеца. — Просто си помислих, че и на двамата ще ни е приятно.
Конят побутна торбата му с муцуна, докато Адолин не извади още една захарна бучка. Стори му се, че това е знак на съгласие. Даде му захарта, после се облегна на стената и проследи с поглед как животното се отдалечава в галоп през пасището.
„Фукльо“, помисли си той развеселено, докато Галан подскачаше наоколо. Може би щеше да му позволи да среши козината му. Това би му било приятно — като вечерите, които прекарваше с Чистокръвен в тъмното спокойствие на конюшните. Или поне така беше правил, преди да им се отвори толкова много работа покрай Шалан, дуелите и всичко останало.
Не беше обръщал внимание на Чистокръвен чак до момента, в който му беше потрябвал за битка. А след това, само за миг, той си беше отишъл завинаги.
Адолин си пое дъх дълбоко. Напоследък всичко му се струваше с краката нагоре. Не само случилото се с Чистокръвен, а и онова със Садеас, пък и разследването сега…
Докато гледаше Галан, сякаш му олекна малко. Адолин продължаваше да стои, облегнат на стената, когато пристигна Ренарин. По-малкият син на рода Колин подаде глава през вратата и се огледа. Не се отдръпна, когато Галан препусна покрай него в галоп, но все пак го изгледа предпазливо.
— Ехо — обади се Адолин.
— Здравей. Фелт каза, че си слязъл тук.
— Само проверявам как е Галан — отвърна Адолин. — Татко е прекалено зает да го прави напоследък.
Ренарин се приближи към него.
— Можеш да помолиш Шалан да нарисува Чистокръвен — каза той. — Сигурен съм, че ще се справи добре. Ще си спомни.
Това всъщност не беше лоша идея.
— Значи ме търсеше?
— Ами… — поколеба се Ренарин, загледан в Галан, който отново ги подмина в галоп. — Доста е въодушевен.
— Обича да има публика.
— Не са особено здрави, нали знаеш?
— Не са ли?
— Ришадийските коне имат каменни копита — обясни Ренарин, — по-силни от тези на обикновените. Нямат нужда от подкови.
— И това ги прави не особено здрави, така ли? Бих казал, че е точно обратното… — отвърна Адолин, погледна го изпитателно и добави: — Ти говореше за обикновените копита, нали?
Ренарин се изчерви и кимна. Понякога на хората им беше трудно да следват мисълта му, но това беше само защото навлизаше в нещата в такава дълбочина. Често обмисляше нещо сериозно, нещо наистина проникновено, но споменаваше на глас само част от него. Това караше разсъжденията му да изглеждат разхвърляни, но веднъж щом го опознаеше човек, разбираше, че той не се опитва да бъде езотеричен. Просто устните му понякога не успяваха да насмогнат на мозъка.