— Адолин — заговори той тихо. — Трябва… ъ-ъ… Трябва да ти върна Вълшебния меч, който ми спечели.
— Защо? — попита Адолин.
— Боли ме да го държа — отговори Ренарин. — От самото начало беше така, откровено казано. Мислех, че е заради някаква моя странност. Но е така с всички нас.
— Сияйните, искаш да кажеш.
Той кимна.
— Не можем да използваме мъртвите Мечове. Не е редно.
— Е, предполагам, че ще намеря някой друг, който да го използва — каза Адолин, като обмисли вариантите наум. — Макар че всъщност би трябвало да избереш ти. Откакто ти го поднесох в дар, Мечът е по право твой, затова ти трябва да посочиш следващия му собственик.
— Предпочитам да го направиш ти. Аз вече го оставих на ардентите, за да го пазят.
— Което означава, че оставаш невъоръжен — отбеляза Адолин.
Ренарин извърна очи.
— Или пък не — допълни Адолин и го побутна по рамото. — Вече си избрал с какво ще го заместиш, нали?
Ренарин се изчерви отново.
— Хитрец такъв! — възкликна Адолин. — Успял си да създадеш Сияен меч? Защо не ни каза?
— Просто се случи. Глис не беше сигурен, че ще успее да го направи… Но ни трябват още хора, за да управляват Клетвената порта, та…
Той си пое дъх дълбоко, после протегна длан встрани и привика един дълъг, светещ Вълшебен меч. Тънък, почти без предпазител и с вълнообразни линии, които личаха по метала, сякаш беше изкован.
— Великолепен е — възкликна Адолин. — Ренарин, наистина е фантастичен!
— Благодаря.
— Защо се срамуваш, тогава?
— Аз… не се срамувам.
Адолин го изгледа безизразно. Ренарин отпрати меча и заговори:
— Просто… Адолин, тъкмо започвах да се нагаждам. Към Мост Четири, към това да бъда Мечоносец. Сега отново съм в неизвестност. Татко очаква от мен да бъда Сияен рицар и да му помогна да обединим света. Но как да се науча?
Адолин се почеса по брадичката със здравата ръка.
— Хм. Предполагах, че някак си просто ще усетиш правилния път. Не става ли така?
— Понякога. Но… това ме плаши, Адолин.
Ренарин вдигна ръка, тя засия и от нея започна да се процежда Светлина на Бурята, сякаш дим от огън.
— Ами ако нараня някого или проваля нещата?
— Няма да го направиш — каза Адолин. — Ренарин, това е силата на самия Всемогъщ.
Ренарин продължи да се вглежда в светещата си длан. Не изглеждаше убеден. Затова Адолин протегна здравата си ръка и хвана тази на брат си.
— Всичко е наред — каза му. — Никого няма да нараниш. Тук си, за да ни спасиш.
Ренарин го погледна, после се усмихна. През Адолин премина вълна Светлина и за секунда той се видя усъвършенстван. Версия на самия себе си, която бе някак пълна и завършена — мъжът, който би могъл да бъде.
Видението изчезна за частица от секундата, Ренарин издърпа ръка от неговата и промърмори някакво извинение. Отново спомена, че Вълшебният меч трябва да бъде връчен другиму и избяга обратно в кулата.
Адолин остана, загледан след него. Галан дотича до него в спокоен тръс и го побутна, за да си изпроси още захар, така че той пъхна ръка в торбата си разсеяно и му даде една бучка.
Едва след като жребецът се отдалечи, Адолин осъзна, че му я е подал с дясната си ръка. Вдигна я пред очите си, изумен, и размърда пръсти.
Китката му беше напълно излекувана.
11
Дълбините
Далинар пристъпи от крак на крак сред утринната мъгла, изпълнен с нова сила, с енергия, която кипеше в него на всяка крачка. Вълшебна броня. Негова собствена Вълшебна броня.
Светът никога повече нямаше да бъде същият. Всички очакваха един ден да получи собствен Вълшебен меч или Вълшебна броня, но той така и не беше успял да потисне напълно шепота на несигурността в дъното на ума си. Ами ако никога не се случеше?
Но се беше случило. Отче на Бурите, беше се случило. Беше го извоювал сам, в двубой. Да, в двубой, в който беше изритал противника си от ръба на една пропаст — но така или иначе, той беше победил.
Не можеше да потисне дълбокото си удовлетворение и самодоволство.
— Успокой се, Далинар — обади се Садеас от мъглите до него, облякъл собствената си златна Вълшебна броня. — Имай търпение.
— Няма да стане, Садеас — каза Гавилар, облечен в яркосиня Вълшебна броня и застанал от другата страна на Далинар. И тримата бяха вдигнали забралата на шлемовете си. — Момчетата на Колин са като брадвохрътки на вериги и сега надушваме кръв. Не можем да се впуснем в битка, като поемаме спокойно дъх, безметежни и уравновесени, както ни учат ардентите.