— Внимавайте за балистите! — нададе вик Гавилар.
Войниците на върха на стената насочиха към тях огромни, подобни на арбалети устройства, монтирани направо върху камъните. Една дълга, гладка стрела с размерите на копие се насочи право към Далинар и се оказа далеч по-точна от катапултите. Той скочи настрани, а Бронята му простърга в камъните, когато се плъзна по тях. Стрелата се заби в земята с такава сила, че дървото се разцепи на парчета.
За други от стрелите бяха закачени мрежи и въжета, предназначени да спъват бойци с Вълшебни брони така, че да бъдат по-лесна мишена за следващ изстрел. Далинар се ухили, когато усети как Вълнението отново се пробужда в него, и се изправи бързо на крака. Прескочи една от стрелите, която влачеше след себе си голяма мрежа.
Мъжете на Таналан ги обсипваха с дъжд от дърво и камък, но това далеч не беше достатъчно. Един от камъните улучи Далинар в рамото и той залитна, но бързо си възвърна равновесието. Стрелите бяха безполезни срещу него, скалите падаха на случайни места, а войниците, които управляваха балистите, презареждаха прекалено бавно.
Така трябваше да бъде. Далинар, Гавилар, Садеас. Заедно. Другите отговорности нямаха значение. Най-важното в живота беше сражението. През деня хубава битка — а през нощта топло огнище, уморени ръце и хубава бутилка вино.
Далинар достигна ниската стена и скочи, като се изстреля нагоре с мощно усилие на мускулите. Набра тъкмо толкова височина, колкото да се хване за един от зъберите на върха на стената. Мъжете вдигнаха бойните си чукове, за да го ударят по пръстите, но той се хвърли през ръба и се стовари на пътеката на върха на стената, сред уплашените войници. Дръпна въжето за освобождаване на чука си, като го пусна върху един от враговете зад себе си, после замахна с юмрук и противниците пред него се разбягаха с викове.
Беше почти твърде лесно! Стисна чука, вдигна го и замахна в широка дъга, помитайки войниците като листа пред повей на вятъра. Точно пред себе си видя как Садеас чупи една от балистите с почти небрежен ритник. Гавилар нападаше с Вълшебния си меч, поваляше по няколко противника наведнъж и оставяше след себе си труп след труп с горящи очи. Тук горе укрепленията работеха против защитниците на стената — принуждаваха ги да се скупчват нагъсто, което ги правеше идеална мишена за Вълшебните оръжия.
Далинар препусна през тях и едва за няколко секунди вероятно погуби повече мъже, отколкото бе убил през целия си живот. Изпита изненадващо, но дълбоко неудовлетворение. Способностите му, инерцията му, дори репутацията му изобщо нямаха значение тук. Дори на негово място да беше някой беззъб старец, резултатът пак щеше да бъде същият.
Той стисна зъби срещу внезапния прилив на това безполезно чувство. Потърси дълбоко в себе си и откри Вълнението, скрито в очакване. То го изпълни и пропъди недоволството му. Секунди по-късно, той вече надаваше животински рев от удоволствие. Тези мъже не можеха дори да го докоснат. Той беше разрушител, завоевател, непобедима машина на смъртта. Бог.
Садеас тъкмо казваше нещо. Глупавият мъж направи някакъв жест със златната си Вълшебна броня. Далинар примигна и погледна през ръба на стената. Оттук можеше да види Дълбините ясно — дълбока пропаст в земята, скрила цял един град, построен нагоре покрай двете ѝ стени.
— Катапултите, Далинар! — извика Садеас. — Обезвреди катапултите!
Да. Войската на Гавилар беше преминала в атака на стената, а катапултите — онези най-близо до Дълбините, почти в самия град — продължаваха да изстрелват камъни, и щяха да повалят стотици от войниците им.
Далинар скочи към ръба на стената и грабна една въжена стълба, по която да се спусне долу. Тя, разбира се, моментално се скъса и го накара да се стовари на земята. Падна с оглушителен трясък на Бронята в камъните долу. Не болеше, но гордостта му беше силно наранена. Садеас се изправи на ръба над него и го погледна. Далинар почти чуваше гласа му.
„Все бързаш. Защо не отделиш време да помислиш малко някой път?“
Това беше наистина елементарна грешка, подобаваща на някой новак. Далинар изръмжа, изправи се на крака и се огледа за чука си. Проклятие! Беше изкривил дръжката му при падането. Как го беше направил? Не беше изработен от някакъв специален метал като Вълшебните брони и мечове, но все пак беше от хубава стомана.
Войниците, които охраняваха катапултите, се скупчиха около него под сенките на скалите, които продължаваха да прелитат над тях. Далинар стисна зъби, изпълнен с Вълнението, и се пресегна към солидната дървена врата в близката стена. Пантите изпукаха, когато я изтръгна от мястото ѝ, и той залитна назад. Беше станало по-лесно, отколкото беше очаквал.