— Аз те създадох! Аз те изковах! — Той скочи към Каладин, като се отблъсна от земята и увисна във въздуха.
И правейки това, той навлезе в пространството на Каладин.
Каладин се втурна към Върховния принц. Амарам замахна, но самите ветрове се извиха край Каладин, а и той очакваше атаката. Оттласна се настрани, като за малко избегна единия Меч. Духчета на вятъра се стрелнаха край него, докато избягваше другия на косъм.
Сил се превърна в копие в ръцете му, като пасваше на движенията му идеално. Той се завъртя и я заби право в скъпоценния камък в сърцето на Амарам. Аметистът се пропука и Амарам залитна във въздуха — след което падна.
Два Вълшебни меча изчезнаха в мъгла, докато Върховният принц падаше от около седем метра, за да се строполи на земята.
Каладин долетя до него.
— Десет копия отиват на бой — прошепна той — и девет се разбиват. Тази война ли е изковала последното, останало здраво? Не, Амарам. Всичко, което е постигнала войната, е да определи копието, което няма да се пречупи.
Амарам се изправи на колене, изви с животински вой и сграбчи проблясващия камък в гръдния си кош, който угасна и потопи околностите в мрак.
— Каладин! — викна Сил в ума му.
На косъм избегна двамата Слети, които се спуснаха край него, копията им за малко се разминаха с гърдите му. Още двама дойдоха отляво и още един отдясно. Шести носеше едрия Слят, спасен от Каладиновото Оттласване.
Бяха довели приятели. Изглежда Слетите бяха осъзнали, че най-добрият им начин да спрат Далинар бе първо да премахнат Каладин от бойното поле.
Ренарин пуфтеше, докато гръмоломът се сгромолясваше — разбивайки къщи с падането си, но също така отчупвайки ръката си. Чудовището се пресегна нагоре с останалата си ръка, блеейки умоляващо. Ренарин и придружителят му — тайленският Броненосец — бяха отрязали краката му в коленете.
Тайленецът тромаво се приближи и тупна — внимателно — Ренарин по гърба с ръка в Бронирана ръкавица.
— Много добър бой.
— Аз само го разсейвах, докато ти режеше парчета от краката му.
— Справи се добре — отвърна мъжът. Кимна към гръмолома, който се изправи на колене и после пак се подхлъзна. — Как да приключи?
— То ще се бои от теб! — викна Глис в Ренарин. — Ще си отиде. Направи така, че да си отиде.
— Ще видя какво мога да направя — каза Ренарин на тайленеца, след което внимателно си проправи път до улицата и едно ниво по-нагоре, за да вижда добре главата на чудовището.
— Е… Глис? — попита той. — Какво да правя?
— Светлина. Ще го накараш да изчезне със светлина.
Нещото се набра по отломките от разрушената сграда. Камък стържеше в камък, докато огромната му, клиновидна глава се обръщаше към Ренарин. Вдлъбнатите му течни очи трепкаха като огън.
Изпитваше болка. Можеше да страда.
— Ще си отиде! — обеща Глис, развълнувано както винаги.
Ренарин вдигна юмрук и призова Светлина на Бурята. Тя блестеше като мощен фар. И…
Червените разтопени очи избледняха пред тази светлина, а нещото се строполи на земята с последна гаснеща въздишка.
Тайленският му спътник приближи с леко тракане на Бронята.
— Добре. Отлично!
— Отиди да помогнеш в боя — поръча му Ренарин. — Аз трябва да отворя Клетвената порта лично. — Мъжът се подчини безпрекословно и хукна към главната улица, която водеше към Древния квартал.
Ренарин постоя при каменния труп, замислен. „Аз трябваше да съм умрял. Видях се как умирам…“
Той поклати глава, след което тръгна към горните етажи на града.
Шалан, Воал и Сияйната се държаха за ръце в кръг. Трите се преливаха една в друга, лицата им се променяха, личностите им се сливаха. Заедно, те бяха вдигнали армия.
И сега тя умираше.
Огромен брой различни на вид Слети бяха организирали врага. Те отказваха да бъдат разсеяни. Макар Воал, Шалан и Сияйната да бяха създали и копия на самите себе си — за да не бъдат атакувани, — те също умираха.
Трепкащи. Светлината на Бурята свършваше.
„Пресилихме се“, мислеха си те.
Трима Слети приближиха, преминавайки през умиращите илюзии и изпаряващата се Светлина на Бурята. Хора се строполяваха в краката им и изчезваха с дим.
— Мммм… — обади се Шарка.
— Изморена — рече Шалан, очите ѝ бяха сънливи.
— Доволна — включи се Сияйната, горда.
— Притеснена — намеси се и Воал, като гледаше Слетите.
Те искаха да се преместят. Трябваше да се преместят. Но болеше да гледат как армията им умира и се изпарява в нищото.