За щастие, повечето войници бяха разположени от другата страна на града. Тази стена на пропастта беше на практика празна, като се изключат скупчените жители на града — забелязваше ги тук-там, свити в домовете си.
Закуцука нагоре по стълбите след мъжете, които влачеха Сияйния си господар. Когато наближиха върха, двамата оставиха товара си на едно място, където скалата на бездната беше открита. После направиха нещо, с което накараха част от нея да се отвори навътре и да разкрие тайна врата. Понесоха падналия си господар навътре, а двама други войника, чули отчаяните им викове, се завтекоха да препречат пътя на Далинар, който пристигна няколко секунди по-късно.
Останалият без шлем Далинар напълно побесня. Те имаха оръжия; той — не. Те бяха свежи, а той имаше рани, които правеха и двете му ръце почти безполезни.
Но битката все пак приключи с двамата войника, проснати на земята като безформени, кървящи купчини. Далинар отвори скритата врата с ритник — облечените му в Броня крака все още бяха достатъчно силни да я разбият.
Озова се пред тесен тунел, осветен от диамантени сфери по стените. Вратата беше покрита с втвърден крем от външната страна, което я караше да изглежда досущ като част от стената. Ако не ги беше видял да влизат, щеше да му отнеме дни или дори седмици да я открие.
В края на късия тунел завари двамата войници, които беше проследил дотук. Ако се съдеше по кървавата диря, бяха оставили Сиятелния си господар в помещението, пред което бяха застанали.
Двамата се спуснаха към Далинар с отчаяната решимост на хора, които знаят, че смъртта им е почти неизбежна. Болката в ръцете и главата на Далинар беше нищо в сравнение с Вълнението. Рядко се беше чувствал така силен, както сега — изпълваше го прекрасна яснота, такова великолепно чувство.
Наведе се и се втурна напред, свръхестествено бърз, и смачка с рамото си единия мъж в отсрещната стена. Другият бе повален от един точен ритник. Далинар нахлу през вратата зад тях.
Таналан лежеше на пода в локва кръв. Над тялото му се беше навела красива жена, обляна в сълзи. В тясното помещение се виждаше само още един човек: малко момче. На шест, може би седем години. Сълзи се стичаха по лицето му, докато се опитваше да вдигне Вълшебния меч на баща си с две ръце.
Далинар се извиси на прага.
— Няма да ти дадем татко — произнесе детето със задавен от мъка глас. По пода пълзяха духчета на болката. — Няма. Ти… ти…
Гласът му се снижи до шепот, и то каза:
— Татко каза… че ние се бием срещу чудовищата. И ако имаме вяра, ще победим…
Няколко часа по-късно, Далинар седеше на ръба на Дълбините и клатеше крака над порутения град долу. Бе положил новия си Вълшебен меч в скута, а Бронята му — разкривена и пропукана — лежеше на купчина до него. Ръцете му бяха превързани с бинт, но вече беше прогонил хирурзите.
Взираше се в привидно празната равнина пред себе си, после сведе поглед към признаците за човешко присъствие долу. Камари от мъртви тела. Разрушени сгради. Отломките на една цивилизация.
След известно време, Гавилар се приближи към него, следван от двама телохранителя от елитите на Далинар — днес бяха Кадаш и Фебин. Гавилар им махна с ръка да изчакат по-назад, после се стовари със стон до Далинар и свали шлема си. Над главата му витаеха духчета на изтощението, но въпреки умората, Гавилар изглеждаше дълбоко умислен. Проницателните му, бледозелени очи сякаш знаеха толкова много. Докато беше малък, Далинар приемаше, че брат му е винаги прав, независимо какво казва и прави. Когато порасна, мнението му не се беше променило особено.
— Поздравления — каза Гавилар, като кимна към Меча. — Садеас е бесен, че не стана негов.
— Ще си намери и той — отвърна Далинар. — Прекалено е амбициозен, за да не се случи.
Гавилар изръмжа.
— Това нападение ни коства почти твърде висока цена. Садеас казва, че трябва да внимаваме повече и да не излагаме себе си и Вълшебните си оръжия на опасност, като атакуваме сами.
— Садеас е разумен — отговори Далинар.
Посегна предпазливо с дясната си ръка — по-малко изпатилата от двете — и вдигна чаша вино към устните си. Това беше единственото лекарство, което беше склонен да взима против болката — а може би щеше да помогне и със срама. И двете чувства бяха започнали сериозно да го измъчват, след като Вълнението си отиде и го остави изтощен и потиснат.
— Какво ще правим с тях, Далинар? — попита Гавилар и махна с ръка към тълпите цивилни долу, които войската събираше на групи. — Десетки хиляди хора. Няма да ни се подчинят охотно; никак няма да им се понрави, че си убил както Сиятелния им господар, така и наследника му. Ще си имаме главоболия с неподчинението им години наред. Отсега го усещам.