Цял живот е бил разумен. Винаги е слушал. Беше едновременно прекрасно и ужасяващо да знае, че днес никой не направи това. Далекосъобщителите продължаваха драскането си, движеха се сами, в неведение за този момент.
Ренарин пристъпи отвън.
Ужасѐн, той се спусна по улицата и призова Глис като Вълшебен меч. Докато приближаваше рампата към Клетвената порта, Слетите се спуснаха. Четири се приземиха на рампата пред него, след което му отправиха жест, подобен на отдаване на чест, тананикайки си налудничава мелодия, която не му беше позната.
Ренарин беше толкова изплашен, че се притесняваше да не се напикае. Е, това нямаше да е особено благородно или смело от негова страна, нали?
— А… какво предстои сега? — обади се Глис, гласът барабанеше в Ренарин. — Какво се появява?
Сполетя го един от пристъпите му.
Не старите пристъпи, по време на които ставаше слаб. Сега имаше нови пристъпи, които нито той, нито Глис можеха да контролират. Пред очите му по цялата земя плъзна стъкло. Простираше се като кристали, които оформяха решетки, образи, значения и пътища. Картини от стъклописи, панел след панел.
Те винаги се бяха оказвали верни. До днес — докато не бяха обявили, че любовта на Ясна Колин ще спре.
Той огледа последните изображения на стъклото, след което усети как страхът му се отцежда. Усмихна се. Това изглежда обърка Слетите, които свалиха ръце.
— Чудите се защо се усмихвам — каза им Ренарин.
Те не отвърнаха.
— Не се притеснявайте — продължи той. — Не сте пропуснали нищо забавно. Аз… е, съмнявам се, че вие ще го намерите за забавно.
От Клетвената порта избухна светлина като вълна. Слетите изреваха на странен език и се стрелнаха във въздуха. Една светеща стена се простря от платформата на Клетвената порта в кръг, след нея оставаше сияещ послеобраз.
Тя избледня, за да разкрие цял взвод алетски войници в колински сини униформи, застанали върху платформата на Клетвената порта.
Тогава, като Вестител от легендите, един мъж се издигна във въздуха над тях. Сияещ в бяло със Светлина на Бурята, брадатият мъж носеше дълго сребърно Вълшебно копие със странен предпазител зад върха.
Тефт.
Сияйният рицар.
Шалан седеше с опрян в парапета гръб, заслушана във войниците, които крещяха заповеди. Навани ѝ бе дала Светлина на Бурята и вода, но сега докладите от Уритиру я разсейваха.
Шарка жужеше от лявата страна на палтото на Воал.
— Шалан? Справи се добре, Шалан. Много добре.
— Достойна битка — съгласи се Сияйната. — Един срещу много и удържахме позицията си.
— По-дълго, отколкото трябваше — намеси се Воал. — Вече бяхме изтощени.
— Все още пренебрегваме твърде много — каза Шалан. — Ставаме твърде добри в преструвките. — Тя бе решила да остане с Ясна на първо място, за да се учи. Но когато жената се завърна от мъртвите, Шалан — вместо да приеме обучението — бе избягала на мига. Какво си беше въобразявала?
Нищо. Бе се опитала да скрие неща, срещу които не искаше да се изправи. Както винаги.
— Ммм… — обади се Шарка с притеснено жужене.
— Изморена съм — прошепна Шалан. — Няма нужда да се тревожиш. След като си почина, ще се възстановя и ще се примиря да бъда само една. Аз всъщност… всъщност мисля, че съм толкова изгубена, колкото бях преди.
Ясна, Навани и кралица Фен си шепнеха нещо по-нататък на стената. Към тях се присъединиха тайленски генерали и наоколо се събраха духчета на страха. Защитата, по тяхно мнение, вървеше зле. Неохотно, Воал се изправи на крака и огледа бойното поле. Войските на Амарам се събираха извън обхвата на лъковете.
— Забавихме враговете — въздъхна Сияйната, — но не ги победихме. Все още има съкрушителна армия, срещу която да се изправим…
— Ммм… — продължи Шарка, пискливо, притеснено. — Шалан, погледни. Отвъд.
Навън, близо до залива, хиляди и хиляди нови парши бяха започнали да носят стълби от корабите си, за да ги използват за нападението.
— Кажи на мъжете да не преследват тези Слети — поръча Ренарин на Лопен. — Трябва да удържим Клетвената порта, първо и преди всичко.
— Става, естествено — отвърна Лопен и хвръкна в небето, за да предаде заповедта на Тефт.
Слетите се сблъскаха с Мост Четири във въздуха над града. Тази вражеска група изглеждаше по-умела от онези, които Ренарин бе видял долу, но те не толкова се биеха, колкото се защитаваха. Прогресивно изместваха сблъсъка по-нататък над града и Ренарин се тревожеше, че нарочно привличат Мост Четири далеч от Клетвената порта.