Алетският взвод влезе в града, съпроводен от щастливи викове на възхвала от хората наоколо. Две хиляди мъже нямаше да постигнат нещо особено, ако онези парши отвън се присъединяха към боя, но беше начало — освен това генерал Хал бе довел не един, а трима Мечоносци. Ренарин се опита да обясни ситуацията в града, но се срамуваше да каже на двамата Хал, че не знае какво се случва с баща му.
Когато се събраха с Тешав — и превърнаха стаята на писарите ѝ в команден пункт — Скалата и Лин се приземиха до Ренарин.
— Ха! — възкликна Скалата. — Какво стана с униформа? Нуждае се от моя игла.
Ренарин погледна към раздраните си дрехи.
— Удари ме голям каменен къс. Двайсет пъти… Така или иначе, ти ли точно се оплакваш? Това на униформата ти твоята кръв ли е?
— Не нищо!
— Трябваше да го носим до Клетвената порта — обясни Лин. — Опитахме се да го доведем при теб, но той започна да привлича Светлина на Бурята веднага след като се озова тук.
— Каладин е близо — съгласи се Скалата. — Ха! Аз го храня. Но тук, днес, той нахрани мен. Със светлина!
Лин го погледна.
— Буреносният рогоядец тежи колкото цял чул… — Тя поклати глава. — Кара ще се бие с останалите — не казвай на никого, но тя се упражнява с копие още от детството си, малката измамничка. Но Скалата няма да се бие, а аз боравя с копие едва от няколко седмици. Някаква идея къде ни искаш?
— Аз… Ъ… не съм този, който командва тук или нещо…
— Сериозно ли? — попита Лин. — Това ли ти е най-добрият глас на Сияен рицар?
— Ха! — обади се Скалата.
— Мисля, че си използвах Сияйността за деня — отвърна Ренарин. — Ъ, ще задействам Клетвената порта и ще събера още войски тук. Може би вие двамата бихте могли да слезете и да помогнете на градската стена, да извеждате ранените от предните редици?
— Е добра идея — одобри Скалата. Лин кимна и отлетя, но Скалата поостана, след което сграбчи Ренарин в много топла, задушаваща и неочаквана прегръдка.
Ренарин направи всичко по силите си да не се сгърчи. Това не беше първата прегръдка, която понасяше от Скалата. Но… бурите да го отнесат. Не можеш просто да сграбчваш някого по този начин.
— Защо? — попита той.
— Изглеждаше като човек, който се нуждае от прегръдка.
— Уверявам те, аз никога не изглеждам така. Но, ъъ, радвам се, че дойдохте. Наистина, наистина се радвам.
— Мост Четири — каза Скалата, след това се изстреля във въздуха.
Ренарин седна наблизо до едни стъпала, треперещ от всичко, което се бе случило, но въпреки това ухилен.
Далинар се понесе в прегръдката на Вълнението.
Някога беше вярвал, че е бил четирима мъже през живота си, но сега виждаше, че жестоко е подценил бройката. Той не бе живял като двама, четирима или шестима мъже — бе живял като хиляди, защото всеки ден се превръщаше в нещо леко различно.
Не се бе променил с един огромен скок, а с милион малки крачки.
„Като най-важната винаги е следващата“, помисли си, докато се носеше из червената мъгла. Вълнението заплашваше да го погълне, да го контролира, да го разкъса и да направи душата му на парченца в нетърпението си да му угоди — да му даде нещо, което то изобщо не можеше да разбере, че е опасно.
Малка ръчичка хвана дланта на Далинар.
Той се стресна и погледна надолу.
— К-Крадла? Не биваше да идваш тук.
— Но аз съм най-добрата в това да ходя на места, на които не бива. — Тя притисна нещо в ръката му.
Огромният рубин.
„Благословена да си.“
— Какво е това? — попита тя. — Защо ти трябва този камък?
Далинар присви очи в мъглата. „Знаеш ли как улавяме духчета, Далинар?“ — бе попитал Таравангян. „Привличаш ги с нещо, което обичат. Даваш им нещо познато, което да ги привлече…“
„Нещо, което познават истински.“
— Шалан видя един от Несътворените в кулата — прошепна той. — Когато се приближи до него, той се уплаши, но не мисля, че Вълнението схваща всичко по този начин. Виждаш ли, то може да бъде победено само от някой, който дълбоко, искрено, го разбира.
Той вдигна скъпоценния камък над главата си и — за последен път — прегърна Вълнението.
Война.
Победа.
Състезанието.
Целият живот на Далинар бе съревнование: борба от едно завоевание към следващото. Той беше приел онова, което бе сторил. То винаги щеше да бъде част от него. И макар да беше решен да устои, нямаше да захвърли онова, което бе научил. Точно тази жажда за борба — боя, победата — също го бе подготвила да откаже на Зло.
— Благодаря ти — прошепна той отново на Вълнението, — задето ми даде сила, когато имах нужда от нея.
Вълнението забушува край него, гукащо и тържествуващо от похвалата му.