— А сега, стари приятелю, е време да си починеш.
„Продължавай да се движиш.“
Каладин отстъпваше и избягваше някои удари, а от други се лекуваше.
„Продължавай да ги разсейваш.“
Опита се да литне в небето, но осемте Слети се струпаха около него и го събориха отново долу. Той се удари в каменната земя, след което се Оттласна странично, далеч от пробождащите копия или смазващите боздугани.
„В действителност не мога да избягам.“
Каладин трябваше да задържи вниманието им. Ако успееше да се измъкне, всички те щяха да се обърнат срещу Далинар.
„Не е нужно да ги побеждаваш. Просто трябва да издържиш достатъчно дълго.“
Той отскочи надясно, като се плъзна на няколко сантиметра от земята. Но една от едрите Слети — сега четирима се биеха с него — го хвана за крака. Тя го тръшна на земята, след което черупката ѝ се простря по ръцете ѝ, заплашвайки да прикове Каладин на земята.
Мостовият я изрита, но друг Слят го хвана за ръката и го отметна настрани. Тези, които летяха, се спускаха, и докато той отбиваше копията им със Силщита, тялото му пулсираше от болка. Вече започваше да се лекува по-бавно.
Двама други Слети вършееха наоколо и събираха скъпоценни камъни, оставяйки Каладин във все по-разширяващ се кръг от тъмнина.
„Просто спечели време. Далинар се нуждае от време.“
Сил пееше в ума му, докато той се въртеше, образува копие и го заби в гърдите на една от едрите. Тези можеха да се лекуват, освен ако не ги уцелиш точно в правилното място на гръдната кост, а той бе пропуснал. Така че направи Сил на меч и — с оръжието все още забито в гърдите на Слятата — замахна нагоре през главата, като изгори очите ѝ. Още един едър Слят долетя, но докато замахваше — тоягата всъщност беше част от тялото му, — Каладин използва много от оставащата му Светлина на Бурята, за да го Оттласне нагоре и да го забие в Слетия над него.
Още един го удари отстрани и Каладин се изтъркаля. Червени светкавици пулсираха над главата му, когато се спря, проснат по гръб. Веднага призова Сил като копие, сочещо право нагоре. Слетият, който се спускаше да го нападне, се набоде право на него, копието пречупи гръдната кост и очите му изгоряха.
Друг го хвана за крака и го вдигна, след което го заби с лице в земята. Това изкара въздуха на Каладин. Чудовищният Слят заби покрит с черупка крак в гърба му, чупейки ребра. Каладин изкрещя и въпреки че Светлината на Бурята излекува каквото можа, последните части от нея изпърхаха в него.
След това тя свърши.
Внезапен звук прозвуча зад Каладин, като от нахлуващ въздух — придружен от стенания от болка. Слетият се запрепъва назад, мърморещ в бърз, притеснен ритъм. След това, удивително, той се обърна и побягна.
Каладин се изви и погледна зад себе си. Вече не можеше да различи Далинар, но самата мъгла бе започнала да бушува. Надигаща се и пулсираща, тя плющеше като че ли я носеше силен вятър.
Още Слети побягнаха. Стенанията станаха по-силни и мъглата сякаш ревеше — хиляди лица се простираха от нея, с усти, крещящи в агония. Те бяха засмукани обратно заедно, като плъхове, издърпани за опашките.
Червената мъгла се сви и изчезна. Всичко притъмня, а бурята утихна.
Каладин откри, че лежи на разбитата земя. Светлината на Бурята бе излекувала жизненоважните му функции; органите му вероятно бяха непокътнати, макар счупените му кости да го оставиха задъхан от болка, когато се опита да седне изправен. Сферите в района бяха тъмни и мракът му пречеше да види дали Далинар бе жив.
Мъглата беше изчезнала напълно. Това изглеждаше като добър знак. И в мрака Каладин забеляза как нещо се стрелка от небето. Искрящи бели светлини, които се носеха във въздуха.
Отнякъде наблизо долетя стържещ звук, след което лилава светлина проблесна в мрака. Една сянка се изправи на крака, тъмнолилава светлина пулсираше в гръдния ѝ кош, който беше празен, с изключение на скъпоценния камък.
Блестящите червени очи на Амарам осветиха едно изкривено лице: челюстта му се бе счупила, когато беше паднал, а скъпоценни камъни се бяха подали от лицето му под нелепи ъгли, което караше челюстта му да виси безчувствено от устата му, лиги капеха по брадичката му. Той се запрепъва към Каладин, скъпоценният камък, който му служеше за сърце, пулсираше със светлина. В ръката му се появи Вълшебен меч. Онзи, който бе убил приятелите на Каладин преди толкова време.
— Амарам — прошепна Каладин. — Мога да видя какво си. Какво си бил винаги.
Амарам се опита да проговори, но от увисналата му челюст излязоха само слюнки и сумтене. Каладин бе осенен от спомен за първия път, в който бе видял Върховния господар в Огнекамък. Толкова висок и смел. Привидно идеален.