— Видях го в очите ти, Амарам — прошепна Каладин, докато обвивката на човек се тътреше към него. — Когато уби Кореб и Хаб, и другите ми приятели. Видях вината, която почувства. — Той облиза устни. — Опита се да ме пречупиш като роб. Но не успя. Те ме спасиха.
„Може би е време някой да спаси теб“, бе казала Сил в Морето на сенките. Но някой вече го бе направил.
Амарам вдигна Вълшебния меч високо.
— Мост Четири — прошепна Каладин.
Една стрела се заби отзад в главата на Амарам, като премина право през черепа и излезе през нечовешката му уста. Амарам се запрепъва напред, изпусна Меча си, стрелата беше заклещена в главата му. Издаде задавен звук, след което се обърна точно навреме, за да поеме още една стрела право в гърдите — точно през трепкащото сърце от скъпоценен камък.
Аметистът избухна и Амарам се свлече в грохнала развалина до Каладин.
В отломките зад него стоеше сияеща фигура и държеше огромния Вълшебен лък на Амарам. Оръжието изглеждаше много подходящо за Скалата, висок и блестящ, като фар в мрака.
Червените очи на Амарам избледняваха, докато умираше, и Каладин остана с впечатление, че тъмен дим излиза от трупа му. Два Вълшебни меча се оформиха до него и изтракаха върху камъка.
Войниците направиха място на Сияйната на стената, докато се подготвяха за вражеското нападение. Армията на Амарам бе подготвила нападателни редици, докато паршите носеха стълби, готови да атакуват.
Беше трудно да стъпиш върху стената, без да смачкаш някое духче на страха. Тайлените шепнеха за алетската храброст по време на битки, припомняха си истории като онази за Хамадин и петдесетте му войници, които удържали десет хиляди ведени. Това беше първата битка, в която тайлените участваха от поколение, но войските на Амарам бяха калени от постоянната война на Пустите равнини.
Защитниците поглеждаха към Шалан, сякаш тя можеше да ги спаси. Сияйните рицари бяха единственото предимство, което имаше този град. Най-добрата му надежда за оцеляване.
Това я ужасяваше.
Армията започна да напада стената. Нямаше почивка, нямаше пауза. Зло щеше да продължи да изпраща войски срещу тази стена толкова дълго, колкото отнемеше да превземе град Тайлен. Кръвожадни мъже, контролирани от…
Светлината в очите им започна да угасва.
Под облачното небе това се виждаше безпогрешно ясно. По цялото бойно поле червеното избледняваше от очите на войниците на Амарам. Много от тях моментално паднаха на колене и започнаха да повръщат на земята. Други се запрепъваха, изправяха се, като се улавяха вяло за копия. Изглеждаше сякаш самият им живот е бил изсмукан от тях — и беше толкова рязко и неочаквано, че Шалан трябваше да премигне няколко пъти, преди умът ѝ да признае, че — да — това наистина се случваше.
Възгласи се чуха по цялата стена, когато Слетите необяснимо се оттеглиха назад към корабите. Паршите хукнаха да ги последват, както и много от войниците на Амарам — макар някои просто да лежаха върху разбитите камъни.
Вяло, черната буря започна да избледнява, докато не заприлича на притъмняло петно, прорязвано от лениви червени светкавици. Най-сетне се изтърколи над острова — безсилна, лишена от вятър — и изчезна на изток.
Каладин пиеше Светлина на Бурята от скъпоценните камъни на Лопен.
— Късмет имаш, че рогоядецът те наглеждаше, гон — каза му Лопен. — Останалите бяхме решили просто да се бием, нали разбираш?
Каладин погледна към Скалата, който стоеше над тялото на Амарам и гледаше надолу, огромният лък висеше безжизнено в едната му ръка. Как го бе опънал? Светлината на Бурята даряваше голяма издръжливост, но не подобряваше невероятно силата.
— Уха — възкликна Лопен. — Ганчо! Виж!
Облаците бяха изтънели и слънцето надникна през тях, осветявайки каменното поле. Далинар Колин бе коленичил наблизо, стиснал огромен рубин, който светеше със същата странна призрачна светлина като Слетите. Решийското момиче бе сложило мъничката си ръка на рамото му.
Тоягата плачеше, докато люлееше камъка.
— Далинар? — попита Каладин, разтревожен, когато изтича при него. — Какво стана?
— Всичко свърши, капитане — отвърна Далинар. След това се усмихна. Значи това бяха сълзи от щастие? Защо изглеждаше толкова измъчен? — Всичко свърши.
121
Идеали
„Търсенето на истината се превръща в отговорност на всеки човек, когато осъзнае, че му липсва.“
Моаш установи, че преминаването от убиване на хора към разбиване на чакъл е лесно.