Използваше кирка, за да раздробява парчетата от паднали камъни в бившето източно крило на двореца на Колинар, удряше по падналите колони, така че другите работници да могат да ги изнесат. Наблизо подът още бе обагрен в червено от изсъхналата кръв. Това бе мястото, на което бе убил Елокар, и новите му господари бяха наредили кръвта да не се почиства. Те твърдяха, че смъртта на един крал е нещо, към което трябва да се подхожда с благоговение.
Не трябваше ли Моаш да изпита удоволствие? Или поне удовлетвореност? Вместо това убийството на Елокар само го бе накарало да се почувства… студен. Като човек, който е преминал през половината Рошар с фургон, теглен от упорити чули. На върха на последния хълм не чувстваш удоволствие. Просто си уморен. Може би късче облекчение, задето си свършил.
Той заби кирката си в един паднал стълб. Към края на битката за Колинар гръмоломът бе съборил голяма част от източната галерия на двореца. Сега човешки роби работеха, за да почистят отломките. Другите често избухваха в плач или работеха с прегърбени рамене.
Моаш поклати глава, като се наслаждаваше на спокойния ритъм на кирката по камъка.
Един Слят мина покрай него, покрит с броня от черупка, блестяща и страшна като Вълшебна броня. Имаше девет техни ордена. Защо не десет?
— Ей там — каза Слетият чрез преводач. Посочи към едно място на стената. — Разбийте това.
Моаш избърса челото си и се намръщи, когато другите роби започнаха работа там. Защо да разбиват тази стена? Не беше ли нужна, за да се изгради наново тази част от двореца?
— Любопитен ли си, човеко?
Моаш подскочи, изненадан да открие една фигура, която се носеше надолу през разбития таван, обвита в черно. Господарката Лешви все още посещаваше Моаш, мъжът, който я бе убил. Тя бе важна сред пеещите, но не колкото Върховен принц. По-скоро като полеви капитан.
— Предполагам, че съм любопитен, Древен пеещи — потвърди Моаш. — Има ли причина да се разбива тази част от двореца? Нещо повече от това да разчистим отломките?
— Да. Но ти все още няма нужда да знаеш защо.
Той кимна и се върна към работата си.
Тя затананика в ритъм, който той свързваше с това, да си доволен.
— Оценявам Страстта ти.
— Нямам Страст. Само безчувственост.
— Дал си му болката си. Той ще ти я върне, човеко, когато ти потрябва.
Той нямаше против, стига да можеше да забрави погледа на предаден човек, който бе видял в очите на Каладин.
— Хнанан иска да говори с теб — каза древната. Името не беше изцяло дума. Бе по-скоро изтананикан звук, с определено туптене. — Ела при нас горе.
Тя отлетя. Моаш пусна кирката си и я последва по по-земен начин, като тръгна да заобикаля двореца отпред. След като веднъж се отдалечи от кирките и блъскането по камъните, можеше да чуе плача и подсмърчането. Само най-бедстващите хора бяха подслонени тук, в разрушените сгради близо до двореца.
В крайна сметка щяха да бъдат събрани и закарани в работни ферми. Засега обаче великият град бе място на вопли и разбити сърца. Хората смятаха, че светът е свършил, но бяха само наполовина прави. Техният свят бе свършил.
Той влезе в двореца необезпокояван и тръгна нагоре по стълбището. На Слетите не им трябваха стражи. Да ги убиеш бе трудно, а дори ако успееш, те просто щяха да се родят отново в следващата Вечна буря, ако се намереше съгласен да понесе бремето парш.
Близо до покоите на краля Моаш подмина двама Слети, които четяха книги в библиотеката. Бяха свалили дългите си наметала и се носеха с голи крака, които се подаваха от широки, падащи на меки гънки панталони, с пръстите насочени надолу. Най-накрая откри Хнанан навън, зад балкона на краля, висяща във въздуха, шлейфът на робата ѝ се носеше и вълнуваше по вятъра под нея.
— Древен пеещи — поздрави той от балкона. Въпреки че Хнанан беше еквивалентът на Върховен принц, не изискваха от Моаш да се кланя дори на нея. Очевидно, като бе убил един от по-добрите им бойци, си бе извоювал някакво уважение.
— Справи се добре — заяви тя на алетски, с тежък акцент. — Ти повали крал в този дворец.
— Крал или роб, той бе враг на мен и моя народ.
— Аз се наричах мъдра — продължи тя — и бях горда, когато Лешви те избра. От години брат ми, сестра ми и аз се хвалехме, че сме те избрали. — Тя го погледна. — Зло има заповед за теб. Това е голяма рядкост за човек.
— Изречи я.
— Убил си крал — каза тя и извади нещо от ножница, която измъкна от робата си. Странен нож, със сапфир, инкрустиран върху ефеса. Оръжието бе направено от ярък златист метал, толкова светъл, че беше почти бял. — Ще направиш ли същото и с бог?
Навани излезе през дупката, направена от войските в стената на град Тайлен, и се затича през разрушеното поле, без да слуша виковете на войниците, които се бутаха зад нея. Тя бе изчакала колкото бе разумно, за да остави вражеската армия да се изтегли.