— Собствените ми крака ще свършат работа — отвърна Воал, загледана в писаря, който скочи на крака, за да се подчини на Навани. — По-силна съм, отколкото си мислите — без да се обиждате, Сиятелна.
Навани сви устни, но след това бе привлечена от разговора на Далинар и Фен; те планираха да пишат на азишите и да обяснят какво се бе случило. Воал реши, че той с основание се тревожи, че днешните събития ще бъдат разпространени като слухове за алетско предателство. Бурите да го отнесат, ако тя самата не беше там, щеше да се изкуши да им повярва. Не всеки ден цяла армия сменяше страната.
Сияйната реши, че могат да починат още десет минути. Шалан прие това и отново опря гръб на стената. Носеше се…
— Шалан?
Този глас. Тя отвори очи, за да види как Адолин върви по стената към нея. Той се подхлъзна леко, докато падаше на колене до нея, после вдигна ръце — само за да се поколебае, сякаш бе изправен пред нещо много чупливо.
— Не ме гледай така — каза му Воал. — Аз не съм някакво деликатно парче кристал.
Адолин присви очи.
— Наистина — обади се Сияйната. — Аз съм войник толкова, колкото и мъжете върху тази стена. Дръж се с мен — като изключим очевидните ситуации — както се държиш с тях.
— Шалан… — започна Адолин и взе ръката ѝ.
— Какво? — попита Воал.
— Нещо не е наред.
— Разбира се, че не е — отвърна Сияйната. — Тази битка ни остави напълно изтощени.
Адолин потърси очите ѝ. Тя се подаваше от едното, после от другото и обратно. Момент на Воал. Момент на Сияйната. Шалан се показа…
Ръката на Адолин стисна нейната.
Дъхът на Шалан спря. „Ето“, помисли си тя. „Това е. Това е онази, която съм.“
„Той знае.“
Адолин се отпусна и за пръв път тя забеляза колко прокъсани бяха дрехите му. Вдигна скритата си ръка към устните.
— Адолин, добре ли си?
— О! — Той погледна надолу към разкъсаната си униформа и издрани ръце. — Не е толкова зле, колкото изглежда, Шалан. Повечето от кръвта не е моя. Е, искам да кажа, предполагам, че е. Но вече съм по-добре.
Тя скри лице със свободната си ръка.
— По-добре да не си получил много белези. Очаквам да си останеш красив, да знаеш.
— Едвам ме одраскаха, Шалан. Ренарин ми дойде на помощ.
— Значи няма проблем да направя това? — каза Шалан и го прегърна. Той отвърна, като я придърпа по-близо до себе си. Миришеше на пот и кръв — не бяха най-нежните миризми, но това беше той, а тя бе Шалан.
— Как си ти? — попита Адолин. — Честно?
— Изморена — прошепна тя.
— Искаш ли паланкин…
— Всички продължават да ме питат.
— Аз мога да те занеса горе — предложи той, след което се отдръпна и се ухили. — Разбира се, ти си Сияйна. Така че може би вместо това ти би могла да ме носиш? Вече се качвах веднъж до върха на града и се върнах…
Шалан се усмихна, докато по-надолу по стената една блестяща фигура в синьо не се приземи върху кулите. Каладин кацна, сините му очи светеха, обграден от Скалата и Лопен. Войниците по цялата пътека се обърнаха към него. Дори при битка с много Сияйни рицари, имаше нещо в начина, по който Каладин летеше, в начина, по който се движеше.
Воал моментално пое контрол. Тя се изправи на крака, когато Каладин тръгна по пътеката, за да се срещне с Далинар. „Какво се е случило с ботушите му?“
— Шалан? — попита Адолин.
— Носилка звучи чудесно — отвърна Воал. — Благодаря.
Адолин се изчерви, кимна и тръгна към едно от стълбищата надолу към града.
— Ммм… — обади се Шарка. — Объркан съм.
— Трябва да погледнем това от логична гледна точка — каза му Сияйната. — Танцуваме около решение от месеци насам, още от онези дни, които прекарахме в пропастите с Благословения от Бурята. Започнах да смятам, че една връзка между двама Сияйни рицари е вероятно да създаде по-справедлив съюз.
— Също така — добави Воал, — погледни тези очи. Изпълнени с едва укротени чувства. — Тя тръгна към него, ухилена.
После забави крачка.
„Адолин знае коя съм.“
Какво правеше?
Тя избута Сияйната и Воал настрана и когато те оказаха съпротива, ги натика в задната част на ума си. Те не бяха тя. Тя от време на време се превръщаше в тях. Но те не бяха тя.
Каладин се поколеба върху пътеката на стената, но Шалан само му помаха, след което тръгна в другата посока, изморена — но решителна.
Венли стоеше до парапета на отплаващия кораб.
Слетите се хвалеха в каютата на капитана. Говореха за следващия път, обещаваха какво ще сторят и как ще спечелят. Говореха за минали победи и едва-едва загатваха къде бяха сгрешили. Твърде малко от тях се бяха събудили за момента и те не бяха свикнали да имат физически тела.