Какъв странен начин да подходиш към провала. Тя така или иначе се настрои на Одобрение. Стар ритъм. Харесваше ѝ, че отново може да чува тези ритми, когато поиска — можеше да се настрои на стар или на нов и можеше да направи очите си червени, с изключение на моментите, в които поемаше Светлина на Бурята. Тембър ѝ бе осигурила това, като бе хванала духчето на празнотата в себе си.
Това означаваше, че може да я скрие от Слетите. От Зло. Венли отстъпи назад от вратата на каютата и тръгна по палубата на кораба, който пореше водата, насочил се обратно към Марат.
— Тази връзка трябваше да бъде невъзможна — прошепна тя на Тембър.
Духчето запулсира на Мир.
— И аз се радвам — прошепна Венли. — Но защо аз? Защо не някой от човеците?
Тембър запулсира на Раздразнение, след това в Ритъма на Изгубените.
— Толкова много? Нямах представа, че човешкото предателство е коствало живота на толкова много от народа ти. И на собствения ти дядо?
Отново Раздразнение.
— И аз не съм сигурна точно колко вярвам на хората. Обаче Ешонаи им вярваше.
Наблизо моряци се трудеха по такелажа и говореха тихо на тайленски. Парши, да, но също така тайлени.
— Не знам, Влдген — каза единият. — Да, някои от тях не бяха толкова лоши. Но онова, което ни сториха…
— Това означава ли, че трябва да ги убием? — попита придружителката му. Тя хвана едно подхвърлено въже. — Не ми се струва правилно.
— Те взеха културата ни, Влдген — отвърна мъжът. — Те най-нагло отнеха цялата ни идентичност. И никога няма да допуснат група парши да останат свободни. Гледай. Ще дойдат за нас.
— Аз ще се бия, ако го направят — заяви Влдген. — Но… не зная. Не може ли просто да се наслаждаваме на способността си да мислим? Да съществуваме? — Тя поклати глава и уви едно въже стегнато. — Просто ми се иска да знаех кои сме.
Тембър запулсира на Похвала.
— Слушачите? — прошепна Венли на духчето. — Ние не се справихме особено добре с това да устоим на Зло. Веднага след като получихме мъничко власт, дотичахме обратно при него. — Това беше по нейна вина. Тя ги бе подтикнала към нова информация, нови сили. Тя винаги бе копняла за това. Нещо ново.
Тембър запулсира на Утеха, но след това ритъмът се сля и отново се промени на Решителност.
Венли изтананика същото.
Нещо ново.
Но също така нещо старо.
Тя отиде до двамата моряци. Те моментално застанаха мирно и ѝ отдадоха чест като на единствената Величествена на кораба, държаща форма на сила.
— Знам кои сте вие — каза им тя.
— Вие… така ли? — попита жената.
— Да. — Венли посочи. — Продължавайте да работите и нека ви разкажа за слушачите.
— Мисля, че се справи чудесно, Сет — каза мечът в ръката му, докато се издигаха над град Тайлен. — Не унищожи много от тях, да, но просто ти трябва още малко практика!
— Благодаря ти, меч-ними — отвърна Сет, когато стигна до Нин.
Вестителят се носеше с насочени надолу пръсти на краката, със сключени зад гърба ръце и наблюдаваше изчезващите кораби на паршите в далечината.
— Съжалявам, господарю — проговори най-сетне Сет. — Разгневих те.
— Аз не съм ти господар — отвърна Нин. — И не си ме разгневил. Защо трябва да съм недоволен?
— Ти определи паршите за истинските собственици на тази земя и че Разбиващите Небето трябва да следват техните закони.
— Самата причина да се кълнем в нещо външно е, защото признаваме, че собствената ни преценка не е съвършена. Моята преценка не е съвършена. — Той присви очи. — Преди можех да чувствам, Сет, син на Нетуро. Преди изпитвах състрадание. Мога да си спомня онези дни, преди…
— Мъчението? — попита Сет.
Нин кимна.
— Векове прекарани в Чернилото — мястото, което ти наричаш Преизподня — откраднаха способността ми да чувствам. Всеки от нас се справя някак, но само Ишар оцеля с непокътнат ум. Въпреки това ти си сигурен, че искаш да следваш човек с клетвата си?
— Не е толкова съвършено, колкото закон, знам — отвърна Сет. — Но го усещам правилно.
— Законът е създаден от хора, така че също не е съвършен. Ние не търсим съвършенство, тъй като то е невъзможно. Търсим постоянство. Изрече ли Думите?
— Още не. Кълна се да следвам волята на Далинар Колин. Това е моята клетва. — При изричането на Думите, сняг кристализира във въздуха край него, след което се спусна надолу. Той почувства надигането на нещо. Одобрение? От скритото духче, което много рядко му се показваше, дори и сега.
— Вярвам, че Думите ти бяха приети. Избра ли си задача за следващия Идеал?