Далинар отпи отново.
— Ще ги превърнем във войници — каза. — Ще им кажем, че ще пощадим семействата им, ако склонят да се бият на наша страна. Щом искаш да спрем да започваме нападенията, като щурмуваме с Вълшебните оръжия, ще ни трябват доста повече войници — дори и само за пушечно месо.
Гавилар кимна, като обмисли думите му.
— Садеас е прав и за други неща. За нас. И за онова, в което ще трябва да се превърнем.
— Не ми говори за това.
— Далинар…
— Загубих половината си елити днес, включително капитана. Имам си предостатъчно проблеми.
— Защо водим битките си тук? В името на честта? В името на Алеткар?
Далинар сви рамене.
— Не можем да продължаваме да се държим като шайка главорези — добави Гавилар. — Не можем да разграбваме всеки град, покрай който минем, и да си устройваме пиршества всяка вечер. Трябва ни дисциплина; трябва да задържим земите, които вече сме завоювали. Трябва ни бюрократична система, ред, закони, политика.
Далинар затвори очи, разконцентриран заради срама, който изпитваше. Ами ако Гавилар разбереше?
— Ще трябва да пораснем — завърши тихо Гавилар.
— И да се отпуснем? Като Сиятелните господари, които убиваме? Нали именно затова започнахме? Защото всички те бяха твърде мързеливи, угоени и безсъвестни?
— Вече не знам. Станах баща, Далинар. Това ме кара да се питам какво ще правим, след като си извоюваме всичко. Как ще превърнем всичко това в княжество?
Бурята да го тръшне. Княжество. За пръв път в живота си Далинар откри, че намира идеята за ужасяваща.
В крайна сметка, Гавилар се изправи и отиде да говори с вестоносците, които го викаха.
— Би ли могъл — обърна се той към Далинар — поне да се опиташ да намалиш безразсъдството си в битките за в бъдеще?
— И това ми го казваш ти?
— Казва го един по-разумен аз — отговори Гавилар. — И… по-уморен. Честит да ти е Заклеващия. Заслужи си го.
— Заклеващия?
— Мечът ти — обясни Гавилар. — Бурята да го вземе, нищо ли не чу снощи? Това оръжие е принадлежало на Слънцетворящия.
Садеес, Слънцетворящия. Той беше последният владетел, съумял да обедини Алеткар — преди векове. Далинар хвана Меча в скута си и го завъртя така, че слънчевите лъчи проблеснаха по безупречния метал.
— Вече е твой — каза Гавилар. — Когато приключим, ще се погрижа хората дори да не си спомнят за Слънцетворящия. Ще мислят само за дом Колин и Алеткар.
Той се отдалечи. Далинар заби Вълшебния меч в камъните, облегна се назад, затвори очи и си спомни как звучеше плача на смелото момче.
12
Преговори
„Не ви моля да ми простите. Не ви моля дори да ме разберете.“
Далинар стоеше до стъклените прозорци в помещение на един от високите етажи на Уритиру, стиснал ръце зад гърба си. Виждаше отражението си, слабо загатнато в стъклото, а отвъд него — ширнала се празнота. Небето беше безоблачно, бялото слънце грееше ярко.
Прозорци, високи колкото него самия — никога не беше виждал нещо подобно. Кой би посмял да построи нещо от стъкло, така крехко, и да го обърне към бурите? Но, разбира се, този град беше над бурите. Тези прозорци изглеждаха като символ на непокорството — онова, което Сияйните рицари бяха олицетворявали. Извисяваха се над дребнавостта на световната политика. И поради тази височина, от тях можеше да видиш така надалеч.
— Идеализираш ги — обади се далечен глас в главата му, тътнещ като гръмотевица. — Били са хора като теб. Не по-добри и не по-лоши.
— Намирам това за окуражително — прошепна Далинар. — Ако са били като нас, значи и ние можем да бъдем като тях.
— В крайна сметка ни предадоха. Не го забравяй.
— Защо? — попита Далинар. — Какво се е случило? Какво ги е променило?
Отеца на Бурята мълчеше.
— Моля те — настоя Далинар. — Кажи ми.
— За някои неща е по-добре да останат забравени — отвърна гласът. — Ти би трябвало да го разбираш най-добре, като се има предвид бялото петно в паметта ти и човекът, който го запълваше някога.
Далинар си пое рязко дъх, жегнат от думите.
— Сиятелен господарю — обади се Сиятелната Калами иззад него. — Императорът ви очаква.
Далинар се обърна. На по-високите етажи на Уритиру имаше няколко специални стаи, включително този амфитеатър. Беше оформен като полумесец и с прозорци в горната част на стената — правата стена, — както и редици столове, които се простираха надолу към подиума за говорителите. Любопитен беше фактът, че до всяка седалка имаше по един малък пиедестал. За духчетата на Сияйните, беше му обяснил Отеца на Бурята.