— Виждал ли си ме? — попита мъжът, когато Моаш коленичи.
— Не — отвърна той, след което заби странния златен нож в корема му. Мъжът прие нападението с тихо изсумтяване, усмихна се глуповато, след което затвори очи.
— Наистина ли си бил един от тях? — попита Моаш. — Вестител на Всемогъщия?
— Бях, бях, бях… — Мъжът започна да трепери силно, очите му се отвориха широко. — Бях… не. Не, каква е тази смърт? Каква е тази смърт!
Сгушени форми се размърдаха и по-мъдрите от тях хукнаха нанякъде.
— Взима ме! — изкрещя мъжът, след което погледна надолу към ножа в ръката на Моаш. — Какво е това?
Той трепери още малко, после се сгърчи веднъж и спря да се движи. Когато Моаш извади жълто-белия нож, от него се издигна тъмен дим, а в тялото остана почерняла рана. Големият сапфир на ефеса засвети с убито сияние.
Моаш погледна през рамо към Слетите, които висяха в нощното небе зад двореца. Това убийство му се стори като нещо, което не бяха посмели да направят сами. Защо? От какво се бояха?
Той вдигна ножа към тях, но нямаше радостни възгласи. Нищо не придружаваше постъпката с изключение на няколко промърморени думи от хора, които се опитваха да спят. Тези пречупени роби бяха единствените свидетели на този момент.
Последната смърт на Йезриен. Яезир. Йезерезе’Елин, крал на Вестителите. Фигура, известна и от митовете, и от науката като най-великия човек, живял някога.
Лопен скочи зад една скала, след което се ухили, когато забеляза малкото духче във формата на листо, което беше затъкнато там.
— Открих те, нако.
Руа придоби формата на капризно малко момче, може би на девет или десет години. Руа бе името му, но „нако“ беше — разбира се — обръщението, което използваше Лопен.
Руа се стрелна във въздуха като панделка от светлина. Мост Четири стоеше край едни палатки в дъното на град Тайлен, в Долния квартал, точно в сенките на стените. Тук огромна група хирурзи се грижеха за ранените.
— Лопен! — извика Тефт. — Спри да се държиш като откачен и ела тук да помогнеш.
— Не съм откачен — извика той в отговор. — Със сигурност съм най-малко лудият от цялата тази сбирщина! И всички вие го знаете!
Тефт въздъхна, след което махна на Пеет и Лейтен. Заедно, те внимателно Оттласнаха една голяма платформа — около шест метра широка — във въздуха. Бе изпълнена с възстановяващи се ранени. Тримата мостови полетяха с нея към горната част на града.
Руа се стрелна към рамото на Лопен и се превърна в млад мъж, след което навири ръка към мостовите и се опита да направи жеста, на който го бе научил Лопен.
— Готино — кимна Лопен. — Обаче това е грешният пръст. Не! И този не е. Нако, това ти е кракът.
Духчето обърна жеста към самия Лопен.
— А така — одобри той. — Можеш да ми благодариш, нако, задето вдъхнових този велик напредък в обучението ти. Хората — както и малките неща, направени от нищото, разбира се — често се вдъхновяват край Лопен.
Той се обърна и влезе в една палатка с ранени, далечната стена на която беше вързана на хубава, бронзова част от стената. Лопен се надяваше, че тайлените ще оценят колко беше красиво. Кой имаше метална стена? Лопен щеше да си сложи една такава в собствения си дворец, когато го построеше. Тайлените обаче бяха странни. Какво друго можеш да кажеш за хора, на които им харесваше толкова далеч на юг, в студа? Местният език беше на практика тракане със зъби.
Тази палатка бе заделена за хора, които бяха определени като твърде здрави, за да се нуждаят от лечението на Ренарин или Крадла, но все още имаха нужда от грижите на хирург. Те не умираха, да, не точно сега. Може би по-късно. Но всички умираха може би по-късно, така че вероятно беше правилно да се пренебрегнат заради хора, чиито вътрешности бяха извадени.
Стоновете и хленченето показваха, че хората намираха неумирането сега за малка утеха. Ардентите правеха каквото можеха, но повечето от истинските хирурзи бяха устроени по-нагоре в града. Силите на Таравангян най-сетне бяха решили да се присъединят към битката, след като всичко лесно — като например умирането, за което не се изискваше особено усилие — бе приключило.
Лопен взе раницата си, после мина покрай Дру — който сгъваше току-що изварени превръзки. Дори след всички тези векове, те все още правеха онова, което Вестителите им бяха наредили. Преваряването на разни неща убиваше духчетата на разложението.
Лопен потупа Дру по рамото. Слабият мъж алет погледна нагоре и му кимна, като разкри зачервените си очи. Да обичаш войник не беше лесно, а сега, когато Каладин се беше завърнал от Алеткар сам…
Лопен продължи нататък и най-сетне се настани до един ранен мъж в хамак. Тайленец, с увиснали вежди и бинт около главата. Гледаше право напред и не мигаше.